— Не, не е — Джинзлър внимателно въртеше старото оръжие в ръцете си. — На Лорана е.
Сърцето на Люк се сви от мъка.
— Съжалявам — не се сещаше какво друго би могъл да каже. Джинзлър сви рамене.
— Знаех, че е мъртва. Омразата и предразсъдъците отдавна щяха да изчезнат, ако един истински джедай бе живял и работил сред тях. Знаете ли как е загинала?
Люк поклати глава.
— Мостикът бе почти напълно разрушен, следите са отпреди половин век. Нямаше начин да се каже дали е загинала при сблъсъка или преди това — той се поколеба. — Намерихме чужди кости наоколо. Може и да нямат нищо общо с нея, разбира се.
— Вероятно имат — прошепна Джинзлър. — Тя би умряла, за да защити хората си.
— Съжалявам — повтори Люк. — Искаш ли да го задържиш?
За момент Джинзлър не отговори, изпиваше с поглед лазерния меч и Люк долавяше битката в сърцето му. Вещ на сестра му, последното нещо, което го свързваше с детството му…
Той си пое дълбоко дъх.
— Да, бих искал, но не сега — подаде го на Люк. — Вземи го, може и да ти потрябва. Харесва ми да си мисля, че мечът на Лорана ще бъде използван срещу тези, които са я унищожили. После ще ми го върнеш.
— Ще го пазя — обеща Люк и почтително пое оръжието.
— Най-добре тръгвайте — добави Джинзлър. — Корабът все още е на К-3. За да стигнете дотам, ще ви трябват скафандри. Пресор вече ви ги е приготвил. Ще ви заведа.
Люк бе очаквал да срещнат повечето от спътниците си, за да се сбогува с тях, както подобава, а и лично да прецени колко тежко са ранени, но остана излъган. Фел и щурмоваците се бяха смъкнали на К-6 с по-голямата част от колони^ стите, където щяха да бъдат настанени при по-добри условия, докато се излекуват напълно. Драск и Формби по същите причини бяха закарани на „Посланик Чаф“ и както винаги, Фийса бе плътно до аристокра. Директорът Улиър и останалите съветници демонстративно се бяха затворили на К-6 с неизказаната, но ясна заплаха, че няма да се върнат на К-5, преди крайцерът да се освободи от нечистото присъствие на джедаите.
Което означаваше, че, с изключение на няколко смълчани техници, и двама чиси, които охраняваха турболифта, оставаха само Джинзлър, Пресор, Розмари и Евлин. Като че ли само Евлин имаше какво да каже, но бе твърде свенлива или притеснена, за да говори.
При други обстоятелства Люк сигурно щеше да отдели време за нея, но предвид на преднината на вагаарите всички останали лични и обществени въпроси минаваха на заден план.
Десет минути след като пристигнаха в преддверието на турболифта, вече бяха в скафандрите и готови да потеглят. Един от чисите ги насочи през разрушената шахта към изолационния балон, поставен от екипажа на „Посланик Чаф“, и след това ги придружи по каменистата повърхност на астероида до очакващия ги „Делта-12“.
Половин час по-късно, след бърз преглед на контролните системи и последен диагностичен тест, Люк изведе кораба в орбита.
— Управлявала ли си някога подобно нещо? — попита той, когато се устремиха към звездния небосвод.
— Не — Мара извади един от самоподгряващите се хранителни пакети, приготвени от техниците на „Изходящ полет“. — Според Джинзлър Куат са продали модела преди четиридесет години на системата Сиенар. При управлението на Палпатин те са се превърнали в най-големия производител на изтребители.
— Значи едва ли се отличава много от старите имперски изтребители — стомахът на Люк се разбунтува при аромата на храната. Ребра от каркан — една от любимите му манджи. Личеше си намесата на Мара в избора на менюто. — Винаги съм смятал, че тези модели не са особено успешни.
Мара сви рамене, подреди чиниите, сложи до тях плодове и извади две бутилки ароматна вода.
— Бяха евтини и Палпатин нямаше нищо против високата смъртност на пилотите. Обядът е сервиран. Заповядай.
Люк се нахвърли върху храната, като с огромен апетит поглъщаше ребрата с кокалите и от време на време отхапваше от плода. Отдавна не бе ял, а лечебният транс изискваше огромна енергия. Мара си взе две ребърца, но ги гризеше бавно и си личеше, че вече бе хапнала и сега само му правеше компания.
По някое време командното табло изпиука, че са се измъкнали от гравитационния кладенец на астероида, и Мара включи хипердвигателите.
Говориха си на дребни теми, наслаждавайки се на възможността да прекарат няколко спокойни мига заедно. Люк приключи с ребрата и плодовете и Мара извади два шоколада за десерт.
— Е, кога ще ми кажеш за гениалната идея, която ти хрумна в операционната? — попита тя.
— Няма нищо гениално в нея — отвърна той, поглъщайки десерта.
— И все пак? — настоя тя и отхапа от своя шоколад.