— Добре — Люк застана встрани от вратата. Скафандърът сковаваше движенията му. Драсна леко по дебелия метал и изведнъж се чу съскане, а през отвора нахлу струйка въздух, заради вакуума водните пари се кондензираха и замръзнаха по краищата на дупката. Той погледна датчика на скафандъра, чудейки се дали вагаарите няма да пуснат отровен газ. Но датчикът не отчиташе нищо. След минута съскането престана, налягането се изравни.
— Как е? — попита Мара. Люк погледна отново датчика.
— Засега нищо.
— Добре — тя остави лазерния меч на пода, махна шлема и започна да съблича скафандъра. — Мразя ги тези неща. Нали ще наблюдаваш да не се появи някой?
След секунди вече бе готова, а половин минута по-късно и двата скафандъра бяха сгънати и прибрани до турболифта.
— Да започваме — каза Люк. Мара застана на няколко метра от аварийните врати с меч в ръка. — Да видим какво са измислили вагаарите.
Присегна се със Силата и натисна бутона за отваряне. Вратата тромаво започна да се прибира в тавана.
Десетината вагаари от другата страна откриха огън.
Люк бе готов, веднага натисна бутона за затваряне на вратата, а Мара отклони влезлите изстрели.
— Е, веднага получи отговор на въпроса.
— Поне отчасти — поправи я Люк. — Забеляза ли плоските кутийки покрай стените?
Тя поклати глава:
— Ти трябваше да наблюдаваш. Моята задача бе да пазя живота ни.
— Права си. Приличаха на сивите кутийки, с които минираха турболифта, само дето бяха бели.
— Бели ли? — Мара смръщи лице за миг, след това кимна. — Разбира се, боядисали са ги в бяло, за да се слеят с фона на белите стени. Колко видя?
— Не успях да ги преброя — Люк извика образа в паметта си. — Но бяха на разстояние от около метър една от друга по целия коридор до завоя вдясно.
— Страхотно. Ще отворим вратата, вагаарите ще отстъпят, ще се втурнем да ги преследваме и ще се разлетим на парчета.
— Нещо такова — Люк вдигна глава към тавана. — Какво ще кажеш? Дали да не пробваме нагоре?
— Сигурно и там са ни подготвили изненада — отвърна замислено Мара. — Все пак вече са наясно с възможностите на лазерните мечове.
— Някакви предложения?
Тя се усмихна, пусна лазерния меч и той увисна във въздуха.
— Ето това не са виждали.
— И какво?
Мара кимна назад към преддверието на турболифта. Люк объркано я последва. Тя пристъпи до телата на вагаарите, присегна се със Силата и повдигна единия труп във въздуха. Раздвижи ръцете и краката му и той закрачи като жив.
Тоест сякаш той и Мара са се опитали да навлекат броните на врага, за да се маскират.
Тя вдигна въпросително вежди.
— Не е много реалистично — изтъкна той колебливо, вдигна второ тяло и го предвижи във въздуха. И то не изглеждаше кой знае колко по-убедително. — Но ако ги движим бързо, вагаарите може да не обърнат внимание.
— Мисля, че си струва поне да опитаме.
— Със сигурност — съгласи се той. — Хайде. Предвижиха марионетките си до вратите и ги нагласиха изправени.
— Сега! — заповяда Мара и коленичи до стената, където нямаше да я забележат в първия момент. — Действай бързичко, че да нямат време да ни огледат.
Люк кимна. Присегна се със Силата и натисна бутона за отваряне на вратата.
Предположението на Мара се оправда напълно. Вагаарите, които първия път ги бяха обстрелвали досами вратата, сега се бяха отдръпнали назад по коридора и продължаваха да отстъпват. Марионетката на Мара се понесе след тях, размахвайки лудешки крака и ръце, следвана плътно от марионетката на Люк. Ужасените вагаари изчезнаха зад ъгъла и изведнъж целият коридор изригна в огън и дим.
Взривната вълна помете марионетките и ги захвърли на пода. Люк потрепери, ушите му звънтяха, извърна се към Мара и кимна. Тя кимна в отговор и двамата хукнаха напред.
На ъгъла се сблъскаха с вагаарите, които се връщаха да проверят резултата от пъкления си замисъл. Срещата приключи за нула време.
— Дванайсет по-малко — отбеляза Люк и се огледа. Коридорът изглеждаше празен, нямаше и следа от движение до следващия завой десетина метра по-надолу. — С четиримата от преддверието на турболифта, правят шестнайсет.
— Само дето нямаме никаква представа, колко са общо — Мара подритна един труп. — Не ти ли се струва познат?
Люк намръщено изгледа лицето на пришълеца:
— Биърш ли е?
— Прилича на него. Изглеждат много по-впечатляващо в бойна броня, отколкото в глупавите си роби.
— Така е при повечето раси. Явно лично е предвождал атаката. Това е добър знак.
— Защо?
— Естош го нарече генерал, а след като изпраща един генерал на такава операция, значи не му остават много бойци.