Люк усети трепването в Силата частица от секундата преди взрива.
— Залегни! — извика той, сграбчи Мара в прегръдка на Силата и я повали на пода с гръб към обречената машина.
И в този миг дроидеката избухна.
Люк стисна очи, ударната вълна прелетя над тях като пустинен смерч и изгори врата му, повдигна го от пода и го захвърли срещу стената, метални шрапнели се забиха в гърба, ръцете и краката му като стотици разгневени оси. Лютив дим изпълни ноздрите му, но след миг от обратната посока нахлу по-хладен въздух, запълвайки създадения вакуум.
И отново всичко потъна в покой. Люк предпазливо отвори очи и извърна глава. Дроидеката я нямаше. Както и мечът на Лорана и вратата към радарната зала.
— Хайде — изправи се той. Виеше му се свят, но иначе бе добре. — Да вървим, преди да са се съвзели.
— Какво? — попита замаяно Мара, потри буза и се изправи, олюлявайки се. — О, колко хубаво се получи!
— Аха — Люк потърси лазерния си меч, който по неясни причини се намираше на три метра надолу по коридора, присегна се със Силата и той полетя към ръката му. — Явно там долу се е намирал миниреакторът.
— Очевидно — Мара спря и издърпа меча си. — Аз исках само да я изключа, а не да я взривя.
— Сигурно си засегнала някой клапан — той си пое дълбоко дъх и я огледа. Дрехите й бяха почернели, но, с изключение на няколко леки изгаряния и повърхностни рани, изглеждаше добре. У нея все още се долавяше известно замайване, но то бързо щеше да изчезне. — Хайде, да вървим.
— Идвам — този път гласът й прозвуча по-уверено. Тя разтърси глава и пое напред. — Време е да приключваме вече.
Лявото крило на вратата бе паднало навътре, дебелият метал се бе нагънал на хармоника и през отвора можеха да минат един до друг двама души. Люк и Мара пристъпиха вътре с извадени мечове.
Оказа се, че предпазливостта им е излишна. В коридора ударната вълна от избухналата дроидека бе имала накъде да се разгърне, а вътре, в относително тясното затворено пространство на радарната зала, се бе завихрила с унищожителна сила. В креслата пред екраните, по пода и пред командните табла лежаха около двайсетина мъртви вагаари.
— Давай напред — реши Люк и пое покрай редиците екрани към вратата на мостика. — Преди Естош да разбере, че сме тук.
— Ти върви — Мара кимна към един екран, на който просветваше нещо. — А аз ще погледна какво се случва там.
Люк кимна и пое през редиците екрани към вратата. Вече бе почти до нея, когато се чу ужасяващо скърцане и вратата започна да се отваря.
— Шшшт! — изшътка Люк и скочи зад едно шкафче. Прибра лазерния меч и внимателно надникна.
На прага стояха двама изплашени вагаари, стиснали в ръце тежки бластери. В краката им ръмжаха два вълкодава.
Люк сдържа дъха си, най-сетне късметът се обръщаше в тяхна полза. Въпреки дебелите стени вагаарите на мостика все пак бяха усетили експлозията и Естош очевидно бе решил, че си заслужава рискът да изпрати някой да види какво се бе случило.
Което означаваше, че сега мостикът бе отворен и единственото препятствие бяха двамата войници и вълкодавите.
Въпросът бе как да се възползват от тази възможност.
Един от войниците извика нещо през рамо. Отвътре му отговориха. Двамата вагаари неохотно прекрачиха прага и поеха към разцепената врата, стискайки здраво оръжията си.
И в този момент един от вълкодавите извърна глава към Люк.
Люк устоя на погледа му и се присегна със Силата. На борда на „Изходящ полет“ бе докоснал нервните центрове на няколко от хищниците и бе намерил начин да ги приспи, без да им навреди. Но сега му бе необходимо нещо друго, нещо, което да потиснеше любопитството и агресивните им инстинкти, без да ги просне на пода в безсъзнание. Внимателно, но бързо, той проследи нервната система…
В другия край на залата някой изстена.
Двамата вагаари подскочиха едновременно и извърнаха оръжията си нататък. Отново се чу стон, последван от задушливо хъхрене. Единият прошепна нещо на вълкодавите, Люк бе напълно забравен и двете животни се втурнаха нататък. Вагаарите поеха след тях. Вратата към мостика започна бавно да се затваря.
Люк усмихнат изскочи от прикритието си, направи две крачки зад нищо неподозиращите войници и се шмугна през затварящата се врата.
ГЛАВА 26
Промъкна се толкова тихо, че в първия миг никой не го забеляза. Люк се възползва от този миг, за да прецени бързо положението — пред екраните и командните табла стояха десет вагаари в кафяви униформи, през илюминатора все още се виждаха неясните точки и линии на хиперпространството, данните на големия екран на дясната стена показваха, че им остават още три минути до командната станция „Браск Ото“.