Погледна въпросително Мара. В очите й все още блестяха пламъчета, за миг съзнанията им се докоснаха, обменяйки безмълвно възможности, планове, решения.
— …които нямат своя сила и разум — продължаваше наглед безцелната си разходка Естош.
— Не съм сигурна — обади се Мара. — Ясно е, че вие разполагате с доста груба сила, но зад нея не стои разум. По отношение на хитростта сте направо жалки. Аристокра Формби знаеше от самото начало кои сте, а и ние с Люк знаем за изтребителоносача, който ви чака край командната станция „Браск Ото“.
— А сега имаме числено и техническо превъзходство — обади се Люк, разгадал целта на Мара. Ако се опитаха да преговарят, Естош нямаше да заподозре, че са се досетили за отчаяното му самоубийствено намерение. А и ако успееха да го убедят да се предаде, щеше да е далеч по-добре. — Така че защо не се предадете? В замяна ще ви гарантираме безопасно преминаване през територията на чисите.
— На тези, които останахте — допълни Мара. — Колкото повече отлагаш решението, толкова повече ще намалява войската ти.
— Вероятно — Естош спря нехайно пред командното табло. — Но пък едва ли някой от нас очаква да излезе жив от този кораб.
Приведе се напред, подпрял ръце на командното табло.
— Бъдещата победа на империята на вагаарите е достатъчна отплата за нашите усилия.
— Но дори и това няма да получите — отвърна тихо Люк.
— Ще видим — Естош си пое дълбоко дъх и се изпъна в цял ръст. Ръцете му внезапно затанцуваха по командното табло, чу се тихо пиукане и в следващия миг блестящите линии на хиперпространството се разпаднаха на отделни звезди.
Право пред тях се виждаха светлините на командната станция „Браск Ото“, около която кръжаха стотици изтребители. Люк потрепери.
— Победата е наша! — обяви спокойно Естош и вдигна ръце. — Време е да умрете!
Стисна ръце в юмруци и от ръкавите му бликнаха струи светлозелена течност.
— Сега! — извика Мара и скочи към червеното шкафче на стената до вратата.
Люк си пое дълбоко дъх, задържа го и се втурна през лабиринта от кресла към Естош. Двамата вагаари, които бяха най-близо до командира си, вече се бяха строполили и се гърчеха в страшни мъки. Естош се извъртя, за да насочи струите право в лицето му. Очевидно и той сдържаше дъха си, надяваше се да живее достатъчно дълго, за да види как враговете му умират.
Изведнъж, изненадващо дори и за Люк, лазерният меч на Мара проблесна високо във въздуха и полетя над мостика. Естош инстинктивно се наведе и извърна глава да проследи оръжието.
В този миг Люк пристъпи към него, наведе се, за да избегне струите, и с два бързи удара на лазерния меч проряза ръкавите на Естош и прикачените към ръцете му контейнери с отровата.
Чу се „пуф“, отровният газ излетя във формата на зелен облак. Мъглата погълна лицето на Естош, продължи да нараства и принуди Люк да отстъпи. Естош залитна към него, лицето му почти не се виждаше зад отровния облак, тялото му се извиваше неконтролируемо, отровната киселина разяждаше кожата и въпреки усилията му проникваше в дробовете. За момент успя да прикове поглед в Люк и в този миг лазерният меч на Мара се стовари върху илюминатора и го проби.
За частица от секундата на мостика се изви буря и въздухът изчезна във вакуума на космическото пространство. Растящият отровен облак около главата на Естош бе изсмукан навън, аварийните херметически врати зад Люк реагираха на внезапния спад в налягането и се затвориха.
Вихърът повали Естош и той се просна на пода. Извърна се към Люк, ръцете му безпомощно и отчаяно търсеха опора, лицето му бе маска на болка и омраза.
— Джедаи! — прошепна той дрезгаво, последният му дъх бе проклятие.
Но Люк вече го нямаше, беше се спуснал към пробитата от Мара дупка, устремената навън въздушна струя увеличаваше скоростта му. Лазерният й меч плуваше във въртежа на въздушните потоци около дупката, той се присегна със Силата, привлече го към себе си и го закачи на колана. Дробовете го боляха, налягането бе паднало почти до нула и той отново се присегна със Силата, за да запази съзнание. Стигна до илюминатора, спря и се извъртя.
В другия край на мостика Мара бе отворила шкафчето за спешни случаи, с едната ръка държеше кранчето на кислородната бутилка, а с другата — комплект за херметично запечатване. Люк кимна, тя отвъртя кранчето и пусна комплекта, въздушното течение го поде и го закара право в разтворената му длан.
Вихърът бе спаднал до едва доловимо свистене, но сега отново започна да се усилва, подхранван от кислородната бутилка. Люк изчака още няколко секунди, за да е сигурен, че всичкият отровен газ е изсмукан в космоса, отвори комплекта и запечата дупката.