Докторът се усмихна с професионално търпение:
— Един от твоите приятели, разбира се.
— Как му е името?
— Наистина не си спомням. Но не се тревожи. Той е уредил всичко по царски. Трябва само да закрепнеш. Аз си свърших работата и мога спокойно да те оставя на сестрата. Само че когато оздравееш, препоръчвам ти… и той ти препоръчва, да се пазиш по-далече от реката.
И това беше всичко, каквото узна. Защото дори и сестрата, която го гледа през първите дни на бързото му оздравяване, не искаше да му каже нищо повече. Той скоро се освободи от нея и пак се залови да работи, защото простата му детинска обич към неговия благодетел навлезе в нова фаза, отчасти породена от болестта. Това неравностойно приятелство започваше да му причинява болка — той смътно съзнаваше, че тайнственият му гост само студено се отплащаше за гостоприемството и добрината му, но странеше от всякакво общуване с него, като показваше неизмеримата пропаст, която пречеше на връзките им в бъдеще. Беше се въздържал от всякакво любезно известие или съчувствен поздрав, не беше му казал дори името си. Сърцето на стеснителния, горд, неук заселник страдаше от въображаемото пренебрежение, на което не можеше да отвърне нито с укор, нито с негодувание. Не можеше да върне конете, макар в пристъп на детинско възмущение да беше решил да не ги използува, не можеше да му се изплати за сметката на доктора, макар и да беше отпратил сестрата.
Изпита глупаво удовлетворение от това, че не се премести по-далече от реката, с неясната надежда, че за това пренебрегване на съвета на капитан Джак може някак тайнствено да му бъде съобщено. Помисли дори да продаде мястото си и да го изостави, за да може да се избави от равнодушния надзор на безсърдечния си приятел. Всичко това беше, без съмнение, детинщина, но във всяко неузряло, дълбоко чувство се крие безгранична простота, а липсата на житейски опит правеше този заселник наивен като дете. В тази фаза на несподелената обич той се реши дори да потърси някакви сведения за капитан Джак в Сакраменто и да продължи глупавите си издирвания, като отиде оттам с парахода до Стоктън.
Това, което му се случи тогава, беше може би обикновената преживелица за такива натури. Щом се качи на парахода, илюзията за криещия се на него голям свят изцяло се стопи. Той откри, че този свят е шумен, неприветлив, неискрен и ако някога бе разбирал или употребявал в ограничения си речник тази дума — вулгарен. По-скоро може би му се стори, че преобладаващите чувства и постъпки на тези, които пътуваха с него и за които е бил построен, бяха по същество по-низки от неговите. И колкото да е странно, това не събуди у него предишното чувство на критично превъзходство, а само го накара съвсем да се затвори в себе си. Той само бродеше с неугледните си дрехи на заселник от пущинаците от палубата до кабината, от проветривите галерии до дългите салони, самичък, без някой да му заговори, без някой да го познава, сякаш ги обикаляше пак само духом, както толкова често бе правил това в мечтите си.
Присъствието му в края на някоя разприказвала се тълпа не ги караше да млъкнат — за него тези разговори бяха сякаш на друг език, с алюзиите им за неща, които не разбираше или още по-лошо, струваха му се несъвместими с тяхната разгорещеност и възбуденост. Колко различни от всичко това бяха спомените му за бавно приближаващи се впрягове, очертали се над ниския хоризонт на равнините през предишните му странствувания, малкото крачещи фигури, които се срещаха с него като човек с човек и разменяха сведения за пътя, следите, оставени от индианци, намирането на извор, откриването на пасище, предлагащо спокойно, безметежно гостоприемство за през нощта. А колко ожесточена беше тука тази непрекъсната борба за съществуване и надмощие дори през временното бездействие на пътуването. Защото над всичко и във всичко той долавяше трескавата припряност на бързането и напрежението.
Параходът трепереше, вибрираше и се клатеше при всеки удар на мощното бутало. Над смеха на множеството, над размяната на клюки и новини, над пиршеството на дългата трапеза, над вестниците и книгите в читалнята, дори над разкошните канапета в луксозните кабини цареше, трептеше и пулсираше непрекъснатият напор на демона на устрема и нетърпението. А когато най-после непреодолимо любопитство го накара да влезе в машинното отделение и видя в действие жестоката, безмилостна машинария, той като че разбра и позна в нея някакъв разумен, но безмилостен Молох, който влечеше по петите си този трескав свят.
По-късно, седнал в едно ъгълче на горната палуба, откъдето можеше да наблюдава еднообразните брегове на реката, разбра по някои белези, може би недоловими за другите, че наближава своето място. Знаеше, че хижата и разчистената площ нямаше да се видят зад редицата върби на брега, но вече можеше да различи точките, където няколко тополи се извисяваха зад тях с по-светлия си листак. Тука до слуха му долетяха гласове и той изведнъж забеляза, че двама мъже бяха прекосили от другия борд на парахода и стояха пред него, загледани в брега.