Выбрать главу

— Май че беше тука — каза единият с равнодушен тон, сякаш продължавайки отдавна подхванат разговор, — тука трябва да се е случило. Защото стана след като бяхме стигнали завоя, който току-що отминахме, когато помощникшерифът отиде долу в кабината точно под нас и намери вратата заключена, а прозореца отворен. Но двамата, Джак Деспард и Сет Хол, шерифът, ги нямаше никакви. Претърсихме, парахода и не намерихме никаква следа. Предположението беше, че шерифът, след като настанил удобно задържания в кабината, свалил му белезниците и заключил вратата; че Джак, който беше много отчаян човек, се хвърлил през прозореца в реката, а шерифът, който не си поплюваше, скочил подир него. Други смятат, понеже столовете и всичко друго беше разхвърляно в кабината, че двамата са се счепкали там и Джак удушил шерифа и го хвърлил през прозореца, а след това скочил във водата и той, защото прозорецът на кабината беше точно пред лопатите на колелото и капитанът смята, че никой или никои не са могли да паднат пред лопатите и да останат живи. Както и да е, това е всичко, което изобщо можаха да научат.

— И от тях не са намерили никаква следа? — попига другият след дълго мълчание.

— Капитанът казва, че тия лопати просто са ги подхванали и са ги въртели и въртели, и са ги погребали в тинята на реката, и са ги затрупали с всичките други наноси от течението и те може да останат там с векове. Или пък колелата може да са ги влачили до Сакраменто, докато не е останало толкова, колкото да плувне и то е паднало, когато параходът спрял.

— Било е съвсем щур риск за човек като Деспард — пак заговори вторият и се извърна с лека прозявка.

— И дума да не става! Но той е бил натясно, а шерифът го беше хванал както трябва. Ама хората разправят, че бил суеверен и смятал, че човек, комуто е съдено да увисне на въжето или да умре от куршум, не може да загуби живота си във водата.

Двамата мързеливо се отдалечиха, но Морз остана скован и неподвижен. И може и да е странно, но това страшно откритие събуди у него само една мисъл — че неговият приятел все пак му е останал верен … че това странно отчуждение и тайнствено мълчание си имаха своето обяснение и извинение. А след това се породи и по-вълнуващото хрумване, че този човек сега бе жив само за него. Той, Морз, беше единственият пазител на тайната му. Моралната страна на въпроса, макар и дълбоко да го тревожеше, по-скоро засягаше сигурността на капитан Джак и преимуществата, които даваше на неговите врагове, отколкото собствената му съвест. Предпочиташе неговият приятел да бъде наистина престъпник, запазил безкористен интерес към него, отколкото високомерен джентълмен, който студено се отплащаше в знак на благодарност. Струваше му се, че сега разбира причината за странните му променливи настроения, дори и горчивото му суеверно предупреждение, за вероятното проклятие, което си е навлякъл, като е спасил удавник. Това съвсем не го безпокоеше, достатъчно бе да помисли, че загрижеността на капитан Джак от заболяването му е била подсилена от този страх, и това потвърждение на покровителствената му дружба приятно го вълнуваше.

Сега нямаше причина да не отиде веднага в стопанството си, където поне капитан Джак можеше винаги да го намери, и той се върна със същия кораб. Беше се съвсем съвзел от болестта и бе по-спокоен духом; той удвои усилията си, за да стигне положението да може да помогне на тайнствения беглец, когато му дойде времето. Отдалеченото стопанство трябваше да бъде винаги готов подслон за него и с тази надежда Морз не взимаше помощник отвън, за да бъде убежището на капитан Джак сигурно. И така мина дългият сух сезон, сеното бе прибрано, стадата докарани от пасбищата в стопанството и първите дъждове, които шареха като със сачми все по-широката повърхност на реката, бяха единственото нещо, което нарушаваше безкрайната му самота. В това принудително състояние на очакване го подсилваше и крепеше нова приумица. Не беше набожен, но смътно си спомняше поученията от някакво молитвено събрание в детството му и оттам у него възникна мисълта, че може да е бил избран да възроди духовно капитан Джак. Какво ли не би могло да излезе от тази среща и общуване в такова усамотение? За това, че нещичко се дължеше и на спомена за убития шериф, чиито кости гниеха в рова, край който минаваше равнодушно всеки ден, не се сещаше. Може би умът не му стигаше за такива сложни размисли. Приятелството и любовта — а щом заговорихме за това, и религията — са във висша степен еднопосочни.