Но една нощ се стресна в съня си. Ръката му, увиснала от леглото, се клатушкаше във вода. Той едва има време да скочи, потънал до кръста в нещо, което приличаше на бавно пълнещ се резервоар, преди вратата да падне сякаш от това вътрешно налягане и цялата му колиба се срути, като да беше от карти. Но стените се събориха навън, а покривът се хлъзна над главата му като дръпнат балдахин и той бе повален върху него и се озова, би могло да се каже, в някакъв друг свят! Защото дъждът бе спрял и пълната луна осветяваше само една огромна, безгранична водна шир. Реката не беше излязла от бреговете, а беше се разрасла и умножила хилядократно и докато той се мъчеше да поеме дъх, вкопчал се в покрива, устремът на течението го понесе и той не знаеше накъде. Но то го носеше в своя център, защото, когато хвърли бърз поглед към ливадите си, Морз видя, че те бяха покрити от същия буен поток, по който се мяркаха плувналите му купи сено, и стигаше до гористите предпланини. Това беше голямото наводнение от 1854 година. Във всяващата си ужас всеобемност то можеше да му се види като библейски потоп.
Когато несигурният му сал се озова под една топола, той се хвана за увиснал клон, запълзя с отчаяни усилия по него и стигна най-сетне чатала на дървото. За момента там бе в безопасност. Но погледнато от тази височина, опустошението бе още по-ужасяващо. Всяка следа на разчистения от него участък, всеки белег на труда му през изминалата година беше изчезнал. Сега той долови за първи път мученето на няколкото говеда, които бе запазил, когато скупчили се на малко възвишение, те едно по едно се подхлъзваха в придошлата вода. Лъщящите трупове на удавилите се коне преплуваха, преобръщайки се пред неговия поглед. По-ниските клони на сикомората близо до него се огъваха под тежестта на разни дребни предмети от преобърналия се фургон и съборената хижа, заплели се в тях и останали там, а едно гребло се беше забило здраво в близък клон. Безлюдната обикновено местност сега странно се изпълни с плувнали хамбари, земеделски сечива и огради от незнайни и далечни съседи и до него долетя едва чуващ се далечен вик на някой нещастен стопанин, влачен върху греда от сринатата му и разнебитена къща. Когато се раздени, той беше премръзнал и гладен.
Минаваха часове в безнадеждно еднообразие, без да се намалят или понижат водите. Дори влачените от тях предмети станаха по-малко и най-после празно море, без нещо да се движи на него, се просна пред очите му. Тегнеше му ужасното безмълвие. След обед върху този сив, мъгляв простор отново заваля дъжд и сякаш целият свят се превърна във водни пари. Сега той живееше само с една мисъл — за идването на вечерния параход — и щеше да запази всичките си сили, за да доплува до него. Едва по късно узна, че той вече не е могъл да върви по стария талвег на реката и е минал далече извън обсега на неговото зрение и слух. На всичко отгоре, след като прекара на открито тази нощ, обхвана го пак старата треска. Ръцете и краката ту страхотно го боляха, ту изтръпваха и ставаха безчувствени. Едва можеше да се задържи в това положение — в отделни моменти почти не се и мъчеше, — размишляваше и дали да не сложи край на мъките си изведнъж, като се хвърли долу. В други моменти на мъчително прояснение си даваше сметка, че е бълнувал, че му се е привиждало мъртвото лице на убития шериф, когото наводнението изкарало от плиткия гроб, да се взира в него от водата; към това се добавяха и счуващи му се гласове. Чуваше един познат глас да вика името му — на капитан Джак!
Изведнъж той се стресна, ала в този съдбовен миг загуби равновесие и полетя надолу. Но преди водата да се сключи над главата му, мярна му се жестоко видение на приближаваща се помощ — пробляскваща светлина … черен корпус на влекач само на няколко крачки… движещи се фигури … усещане, че някой се е хвърлил във водата веднага след падането му, силна ръка, хващаща го за яката и … безсъзнание!
Когато дойде на себе си, тъкмо го местеха от влекача на лодка и го подкараха по изоставените улици на голям град, после го внесоха през прозорец на втория етаж в полузатънал хотел и там остана да го лекуват. Но на всичките му въпроси отговаряха само, че влекачът — нает частно, не на Дружеството за обществено подпомагане — бил изпратен със специални нареждания да търси него от човек, който участвувал в екипажа и именно той се хвърлил да го спасява в последния миг. Той слязъл от влекача в Стоктън. Нямаше ли нещо друго? Да, той оставил писмо. Морз го грабна трескаво. В него имаше само няколко реда: