„Сега сме квит. Ти си добре. Аз те спасих теб от удавяне и с това поех проклятието върху себе си Сбогом.
Капитан Джак.“
Изуменият Морз се опита да се вдигне… да извика… но падна пак на леглото в безсъзнание.
Минаха седмици преди да може да стъпи на крака, пък и тогава само като осиромашял човек със съсипано здраве. Нямаше средствада обзаведе наново стопанството, разнебитено от спадащата вода. Един милостив керванджия му предложи да стане мулетар в керван, отиващ в планините, защото той знаеше пътеките и проходите и можеше да язди. Планините му върнаха малко от жизнеността, която беше загубил в долината на реката, но не и мечтите и стремежите. Един ден, като търсеше загубило се муле, той спря да утоли жаждата си от малко кладенче — всичко, каквото лятото бе оставило от самотен планински поток. Като разширяваше дупката, за да може да напои и мулето, трябваше да откърти и изхвърли заедно с червената пръст няколко парчета шуплест камък с толкова чудноват вид и толкова тежки, че привлякоха вниманието му. Две от най-големите парчета той занесе в стана. То беше злато. От това място той изкопа цяло състояние. За суеверните калифорнийци това беше напълно естествено. Това беше „сиромашки късмет“ — късметът на глупавите, невежите, неопитните, на хората, които не го търсят, — присмехът на боговете!
Обаче простият, непокварен човечец, устоявал на съблазните с търпеливо трудолюбие и самотно самовглъбяване, не издържа пред бързо добитото богатство. И така се случи, че един ден той се озова с куп прахосници и обичащи силните усещания другари в покрайнината на безпътно планинско градче. Там вече се беше събрала развилняла се буйна тълпа — щяха да линчуват един главорез! Като си пробиваше път през тълпата, за да може да види по-добре вълнуващото зрелище, променилият се безразсъден Морз бе спрян от въоръжени мъже чак пред талига, на която стоеше спокоен, смел мъж с клуп на врата си, и с презрение оглеждаше сганта, която държеше другия край на въжето, преметнато през дебел клон на дървото над него. Очите на обречения се срещнаха с очите на Морз… изражението му се промени … блага усмивка светна на лицето му … той наведе за пръв път гордата си глава в непринуден прощален поклон.
И тогава Морз се нахвърли с вик върху най-близкия от въоръжената охрана и започна безумна борба. Беше надвил противника си и се вкопчил в друг в безнадеждния си устрем към талигата, когато смаяната тълпа почувствува, че нещо трябва да се направи. И то бе направено: с рязък гърмеж и извил се нагоре пушек и отдръпване на охраната, Морз залитна напред свободен — с куршум в сърцето. Но дори и тогава не падна, докато не стигна талигата и там се просна с протегнати напред ръце и глава в краката на обречения.
Имаше нещо толкова възвишено и могъщо в тази безнадеждна проява на преданост, че ядката на множеството се скова и отстъпи втрещена и една-единствена дума или жест от страна на самия осъден щеше да му даде свободата. Но казват — и то е достоверно описано, — че когато капитан Джак Деспард погледнал надолу към безполезната саможертва в краката му, очите му пламнали и той запратил срещу тълпата проклятие, тъй ужасно и унищожително, че колкото и да били закоравели, кръвта им се смръзнала а след това буйно избила по бузите им.
— А сега — хладнокръвно казал той и затегнал клупа на шията си с дръпване на главата, — карайте, да ви вземе дяволът! Аз съм готов.
Този път те не се спряха. И Мартин Морз, и капитан Джак Деспард бяха погребани в един и същ гроб.