-Ще видим“, казва той уверено. - Този съюз ми е от полза, не споря. Но и на твоят крал Аедан. Иначе нямаше да ми поиска ръката на дъщеря си.
На това демонът не отговаря, но погледът става мрачен, опасен. Напрежението буквално кънти във въздуха, принуждавайки ме да стисна здраво облегалките на студения си златист стол. Спускам клепачи, скривайки очите си под сянката на гъсто боядисаните мигли. Тялото се вцепенява от продължителната неподвижност, но е по-добре, отколкото да привлече поне един допълнителен поглед. Няма значение чий.
Богиньо на светлината, в какво се забърква моята смела Тори с този брак? Тези демони са просто страховити. Тогава какъв ли е техният цар? В края на краищата те все още трябва да спечелят власт със сила, едната кралска кръв не е достатъчна. Но никой няма да я пусне. И няма как да не се възползвам от възможността да бъда свободна. Може би това е единственият ми и последен шанс.
Усещам нечие внимание върху себе си. Твърде близо, осезаемо. Не мога да издържа, бавно повдигам очи. Само малко, опитвайки се да не потрепне нито един мускул на лицето ми. И изведнъж срещам погледа на Деир Градо.
Очите на мъжа се присвиват, сякаш се опитва да ме прочете, и след това бавно се плъзгат по алената ми копринена фигура, докато се спират на сгърчените ми пръсти. Стискам подлакътника до побелели кокалчета.
Уплашена въздишка замръзва в гърлото ми с буца страх.
Не ме гледай, моля те!
С безумно усилие на волята си налагам неусетно да отпусна мускулите си. Аз съм празна безмозъчна кукла. Не би трябвало да ми пука.
-Жена ми наистина е невероятна?- Изведнъж чувам гласа на съпруга си. - Хваща окото. Не е ли така, Деир Градо?
Забелязал е погледа на демона. Обръща се към мен, поглъщайки ме с очите си. Собственически. Обещаващо. Гърдите ми започват да горят, изливайки чист ужас във вените ми.
-Без съмнение“, отговаря посланикът със студена учтивост. Той спокойно гледа съпруга ми, сякаш не обръща внимание на нищо. „-Жалко, че принцеса Ланториниал не е с нас. Имам устно съобщение за нея от моя господар.
-Дъщеря ми, според нашите обичаи, прекарва последната си нощ в дома на баща си, молейки се на Богинята в светилището на предците, така че тя да озари брака й с благословията си“, помпозно обявява Танрагос.
-Това й прави чест“, кимва демонът, усмихвайки се леко. Но в него наистина няма особено благоговение, което обаче не е изненадващо. Демоните почитат Мао повече от Богинята майка. Или може би той просто не вярва наистина, че принцесата наистина е искрена в съгласието си за този брак.
Разговорът на мъжете се насочва към обсъждането на различията в обичаите и предстоящото грандиозно заминаване на принцеса Ланториниал и, благодаря на Богинята, те забравят за мен до самия край на вечерята. И когато яденето свърши, най-накрая получавам разрешение да си тръгна.
Танрагос става, за да ми подаде ръка и да ми помогне да стана от масата. Отстрани изглежда така. Грижата на любящия съпруг за жена му. И всъщност…
-Чакай ме, моя малка дългоуха кучко , -устните му се притискат към ухото ми, остри зъби за кратко се впиват в чувствителния хрущял, надничащ изпод косата ми. Болезнено и унизително.
Само да не трепна. Максимумът, който ми е позволен, е да спусна миглите си, скривайки страха и отвращението си. Нарисуваното лице отразява само празното смирение, което Негово Величество харесва толкова много на публични места. Само това обича, когато вия от болка.
Ръцете му стискат кръста ми, пръстите му се впиват в кожата ми, оставяйки синини, които никой няма да види под алената коприна.
И отново усещането за чуждият поглед. Твърде внимателен. Демонски. Отново. Какво го е еня за мен?
-Върви, жена моя, -нарежда Танрагос по-високо, най-накрая ме пуска.
И аз тръгвам. Тори вече трябва да ме чака. Тази вечер тя в никакъв случай не беше заета с молитви.
Веднага пред вратата на банкетната зала ме последваха двама придружители. Това е толкова познато. Дори не променям темпото си, пренебрегвайки главорезите на мъжа ми, които са натоварени да следят младата съпруга на краля да не измисли нещо излишно по пътя.