— Значи наистина сте го използвали?
— Да — каза Фрида. Всички бяха изненадани от това, че вместо нотки на разкаяние, в гласа й прозвуча гняв.
— Смятате ли, че сте постъпили неправилно?
Фрида се намръщи и помълча известно време. Мислите й се върнаха назад, сред многото неизвестни на този заплетен случай, сред призрачните сенки и смразяващия страх. Нейният пациент Алън се беше оказал еднояйчен близнак на Дийн — психопат, който беше отвлякъл не само Матю, но и едно малко момиче двайсет години по-рано. И това малко момиче на име Джоана — слабичка и срамежлива, с нащърбено зъбче, за която всичките й близки продължаваха да скърбят, се оказа, че е дебелата и отпусната съпруга на Дийн, която си живееше край него необезпокоявана. От едновремешна жертва тя се беше превърнала в извършител на подобно престъпление. Именно ДНК анализът, който Саша беше направила, беше доказал, че доброволната съучастничка на Дийн — пълната, вечно пушеща Тери, е всъщност изчезналата преди години Джоана. Имаше и още нещо, за което Фрида не преставаше да мисли, докато обикаляше лондонските улици в безсънните си нощи, и което тормозеше сънищата й, когато, вече изтощена, успееше да заспи. Нейното откритие за някои странни прилики между еднояйчните близнаци беше довело до отвличането на млада научна сътрудничка, чието тяло така и не бе намерено. Спомни си за умното и симпатично лице на Кати Рипън и за рано погубения й живот. Може би родителите й все още я чакаха да се прибере у дома, а сърцата им трепваха при всяко хлопване на входната врата. А сега тези хора, нейни съдници, я питаха дали смята, че е постъпила неправилно. Сякаш отговорът на този въпрос беше лесен. И истината се опитваше да се изплъзне коварно. Фрида отново вдигна поглед към тях.
— Да — изрече тя с ясен глас. — Възползвах се от Алън Декър в качеството му на мой пациент. Но не знам дали сгреших. По-скоро мисля, че постъпих едновременно правилно и неправилно. Това, което Алън ми каза по време на онзи сеанс, ни отведе право при отвлечения Матю. Така той спаси живота на едно малко момче — няма две мнения по въпроса. Сигурна съм, че се радваше, задето е помогнал. Наясно съм, че с времето мисленето на хората се променя, не знам какво му се е случило и не разбирам защо сега, след повече от година, той е решил да се оплаче за нещо, което тогава прие с разбиране. Мога ли да кажа още нещо?
— Да, моля. — Професор Кръл направи вежлив жест със слабите си, с изпъкнали вени ръце.
— Кари ме обвинява, че съм поставила професионалния си успех пред душевното спокойствие и щастието на съпруга й. Нищо в кариерата ми не се е променило оттогава. Не сътруднича на полицията и не проявявам интерес към работата на детективите. Една млада жена изчезна заради предприети от мен действия и аз съм принудена да живея с тази вина. Но това няма нищо общо с темата на настоящия разговор. Като психотерапевт вярвам в себепознанието и свободната воля. Това, което хората научават за себе си по време на терапията, невинаги води до душевен мир или щастие. Всъщност много често това не се случва. Но пък може да им помогне да превърнат непоносимото в поносимо, да бъдат отговорни към себе си и да поемат контрола над собствения си живот. Именно това се стремя да постигна, доколкото мога. А щастието… — Фрида направи красноречив жест с ръце и замълча.
— Ако ви дадем възможност да се извините…
— Да се извиня? За какво? На кого? Бих желала да чуя Алън какво има да каже по въпроса. Не бива да използва жена си за свой говорител.
Настъпи неловко мълчание, след което Телма Скот каза сухо:
— Доколкото знам, господин Декър няма какво да каже.
— Не ви разбирам.
— Вероятно не. Оплакването е направено от госпожа Декър.
— От негово име.
— Е, логично е да се предположи.
— Почакайте. Искате да кажете, че Алън няма нищо общо с оплакването?
— Не съм съвсем сигурен. — Професор Кръл изглеждаше смутен.
— За какво е всичко това тогава? — Фрида направи широк жест с ръка към овалната маса, към стенографката, която записваше изслушването, към портретите на изтъкнати членове на Асоциацията, окачени на стената. — Мислех, че сме се събрали, за да обсъдим жалбата на един пациент, макар и подадена индиректно. Нима вече сме отговорни и за неудовлетворението, което изпитват партньорите на нашите пациенти? Защо всъщност съм тук? Какво правите тук всички вие?