Професор Кръл се изкашля.
— Искаме да предотвратим евентуален съдебен процес. Да изгладим недоразуменията.
Фрида рязко стана от мястото си, столът й остърга дървения под.
— Да изгладим недоразуменията?! — Гласът й трепереше от едва сдържан гняв. — Искате от мен да се извиня за постъпка, която до голяма степен смятам за оправдана, и то на лице, което не е потърпевшо?
— Д-р Клайн — каза Кръл.
— Фрида, моля те, почакай — обади се Джасмин Барбър.
Телма Скот не каза нищо; сивите й очи проследиха Фрида.
— Имам по-важни неща за вършене.
Тя грабна палтото си от облегалката на стола и излезе, едва сдържайки се да не затръшне вратата след себе си. Докато вървеше по коридора към изхода, погледът й попадна върху една жена, която слизаше по стълбите вляво, и тя се спря. Нещо във фигурата и късата кестенява коса й се стори познато. Фрида тръсна глава и продължи към изхода, но после размисли, върна се обратно и се спусна надолу по стълбите към служебното кафене. Не беше сгрешила: това наистина беше Кари Декър, съпругата на Алън Декър, жената, която беше причината за разигралия се фарс в залата на горния етаж. През изминалата една година тя като че ли бе станала по-ниска и по-едра, бе видимо остаряла и имаше уморен вид. Косата й бе разрошена. Фрида изчака, докато Кари си взе чаша кафе и седна в ъгъла до радиатора, след което отиде при нея.
— Може ли да седна при вас?
Кари я изгледа, лицето й се изопна и стана враждебно.
— Не ви липсва самочувствие — изръмжа тя.
Фрида се настани на стола срещу нея.
— Мисля, че трябва да поговорим очи в очи.
— Защо прекратиха изслушването? Много бързо излязохте от залата.
— Искам да ви питам нещо.
— Какво?
— Алън беше мой пациент. Защо не лично той, а вие сте подали оплакването срещу мен?
Кари я погледна озадачена.
— Не знаете ли?
— Какво трябва да знам?
— Искате да кажете, че нямате никаква представа? Нахлухте в живота ни. Говорехте за сигурност и защита. Казахте на Алън, че може да ви се довери. Напълнихте му главата с идеи за себепознание, че трябва да вярва в себе си и да не се срамува от мислите и желанията си. С други думи — развързахте му ръцете.
— И?
— Аз просто исках той да се излекува. — За момент гласът й трепна. — Той беше болен и исках да се почувства по-добре. Нали затова дойде при вас? Това ли е вашето разбиране за излекуван? Опознаваш себе си и зарязваш жена си.
— Какво?
— Вие го променихте.
— Кари, чакайте за момент. Казвате, че Алън ви е напуснал?
— Не знаехте ли?
— Не. Не съм го виждала, нито съм говорила с него от миналия декември, когато брат му бе намерен мъртъв.
— Е, сега вече знаете.
— Кога си тръгна от вас?
— Кога ли? — Кари вдигна глава и срещна погледа на Фрида. — Точно на Коледа, ако изобщо ви интересува.
— Сигурно ви е много тежко — каза Фрида меко. Сега започваше да разбира защо Кари беше подала жалба. — Значи е станало преди малко повече от месец.
— Не тази, а миналата Коледа.
— О! — възкликна Фрида. За миг всичко около нея се завъртя. — Искате да кажете, веднага след като брат му се самоуби?
— Сякаш само това беше чакал. Вие наистина ли не знаехте? Предположих, че е разговарял с вас и че вие сте го насърчили да го направи.
— Защо си тръгна?
— Защото се почувства по-добре. Вече нямаше нужда от мен. Винаги се е нуждаел от подкрепата ми. Грижех се за него. Но след сеансите при вас се промени.
— Той ли ви го каза?
— Не, но забелязах, че се държи по различен начин. След като Дийн се самоуби, в продължение на няколко дни Алън беше… трудно ми е да го опиша. Беше бодър и весел, изпълнен с енергия и решителност. Това бяха най-хубавите дни в живота ми. Затова после ми стана толкова тежко. Смятах, че вече всичко ще е наред. От доста време се притеснявах и се страхувах за него — и изведнъж до мен беше пак старият Алън. Или по-скоро един нов Алън. Към мен беше толкова — толкова мил и любвеобилен. Направи ме много щастлива.
Тя обърна главата си, за да не види Фрида сълзите в очите й, и силно подсмръкна.
— Сигурно ви е дал някакво обяснение.
— Не. Само каза, че сме живели добре, но всичко е свършило. Като си помисля какви жертви направих, как се грижех за него, как му осигурявах спокойствие, когато се чувстваше толкова объркан и тревожен. Обичах го, знам, че и той ме обичаше. Каквото и да се случеше, ние се държахме един за друг. И изведнъж той си тръгна, без дори да се обърне. А за мен какво остана? Той ми открадна всичко — любовта, доверието, годините, през които можех да родя дете. Ето за това никога няма да ви простя. Никога.