В здрача на вторник

Карлсън понечи да каже нещо, но се отказа. След малко отново подхвана разговора:

— Всъщност съм тук по друг повод. Виж, ако не ти се пие кафе, може да се поразходим. Знам, че обичаш да се разхождаш.

— Не си ли с кола?

— Да, шофьорът ме чака — каза Карлсън. — Можем да повървим, а после той ще дойде да ме вземе.

Фрида го изгледа подозрително.

— Да не би да е нещо във връзка с работата ти?

— Не е нещо специално — отвърна Карлсън припряно, — но си помислих, че може да те заинтересува. Професионално. Ще ти бъде платено за отделеното време. Има една жена, с която бих искал да поговориш. Пет минути. Десет минути. Съвсем обикновен разговор, а после ще ми кажеш мнението си. Това е всичко.

— Коя е тя?

— Накъде? — попита Карлсън.

Фрида посочи зад него.

— През Примроуз Хил⁶.

— Добре. Дай ми минутка.

След като даде инструкции на шофьора си, двамата с Фрида тръгнаха по улицата и свиха по една друга улица без изход, която свършваше до парка. Те мълчаливо се изкачиха по хълма и се загледаха надолу към Зоологическата градина и панорамата на града. Беше мразовито и през една пролука в облаците Карлсън успя да види хълмовете на графство Съри, намиращи се далече на юг.

— Знаеш всичко за този район — каза Карлсън. — Разкажи ми нещо интересно.

— Неотдавна лисици бяха проникнали в обиталището на пингвините и бяха убили десетина от тях.

— Нямах това предвид.

— Това ми дойде наум — отвърна Фрида.

— Пингвините е трябвало да скочат във водата.

— Никога не знаеш как ще постъпиш в кризисен момент, преди наистина да е настъпил. И така, за какво искаше да поговорим? — попита Фрида.

Докато се спускаха по склона, Карлсън разказа на Фрида за Мишел Дойс, за хостела в Детфорд и за разлагащото се тяло, подпряно в седнало положение на дивана й, със забоден в косата му гребен и начервени устни.

— Мислехме, че човекът може би е починал от естествена смърт или е жертва на нещастен случай, но в областта на шията има една кост, която се чупи само при удушаване.

— Подезичната кост — каза Фрида.

— Мислех, че си психотерапевт — пошегува се Карлсън.

— Много добре знаеш, че преди това съм завършила медицина.

— Както и да е, права си. Понякога при удушаване подезичната кост остава здрава. Но ако е счупена, това е доказателство, че човекът наистина е бил удушен. Смятам, че се изразих ясно. В случая въпросният мъж е бил убит.

— Къде е сега тази жена? — попита Фрида.

— Отново е настанена в психиатричната клиника, която изобщо не е трябвало да напуска. Доколкото можах да преценя, тя е живяла с трупа в дома си най-малко пет дни. При огледа видяхме, че му е сервирала чай и кифлички със захарна глазура. Може да се предположи, че просто е много добра актриса, но аз смятам, че тя е луда и изобщо не осъзнава случилото се. Може би по някакъв начин самата тя е убила този човек, заради което ще стои „на топло“ до края на живота си, но… — Карлсън направи пауза. — Искам да знам ти как би я преценила.

— Аз не съм подходящият човек — възрази Фрида, без дори да го погледне.

— Не ти ли е интересно?

— Не особено. А и нямам нужната квалификация. Никога не съм се занимавала с умопобъркани пациенти. Моята работа е да лекувам липсата на щастие в душите на обикновените, нормалните хора. Има достатъчно специалисти, които биха ви помогнали. Вероятно бих изкопчила от нея някои имена, но предполагам, че разполагате с точните хора, които да се занимаят с нея.

— Не става въпрос за медицински преглед — каза Карлсън. — Сигурно точно това правят в момента. Трябва ми човек, който да поговори с нея. Ние не можахме да се справим. Опитахме се, но не знаем как точно да я предразположим и не разбираме какво ни казва. В това е проблемът.

— Не знам — изрече Фрида колебливо.

— Говориш за липса на щастие — продължи Карлсън. — Знаеш ли какво ми каза Ивет? Имам предвид детектив Лонг. Спомняш си я, нали? Каза ми, че Мишел е най-нещастният човек, когото някога е срещала. Аз не споделям напълно мнението й, но тя смята, че Мишел освен че не е нормална, не е и щастлива.

Когато този път Фрида погледна Карлсън, в очите й се четеше тревога.

— Ти какво си мислиш? Че съм се отдала изцяло на чуждите драми и нещастия?

— Само в добрия смисъл — успокои я Карлсън.

— Може ли да те попитам нещо?

— Да?

— Добре ли си?

— Защо ме питаш?

— Изглеждаш ми угрижен. — Тя се поколеба и добави: — Искам да кажа, повече от обикновено.

6

Хълм в северната част на Риджънтс парк с великолепна гледка към Централен Лондон. В околността му се намира един от най-скъпите жилищни квартали с луксозни сгради, обитавани от известни личности. — Бел.прев.