Настъпи мълчание. Бавно и методично Хари взе парче козе сирене, сложи го на препечена филийка, сдъвка го и го преглътна.
— Какво казва полицията? — попита той накрая.
— Разследващите не проявяват интерес — отвърна Фрида. — Те си имат своя версия и смятат, че са на прав път.
— И това ли е всичко?
— Не. Познавам един невролог, специалист по рядко срещани синдроми. С него ще отидем при Мишел в понеделник. Той ще й даде коктейл от медикаменти и съм убедена, че тя ще може съвсем точно да ни каже какво е видяла. После ще предам показанията й в полицията и екипът ще може да проведе разследването по начина, по който трябваше да бъде проведено още от самото начало. Но ще трябва да го направят без мен. Приключвам.
— А защо ти е да правиш това, което си намислила? — попита Хари. — Не може ти да вършиш работата на останалите. Не се ли изкушаваш да си тръгнеш още сега? Да се върнеш към нормалното си ежедневие?
— И да гледам как изпращат в затвора невинен човек? — възрази Фрида. — Не бих допуснала подобно нещо.
— Полицията може би ще успее да залови истинския убиец — каза Хари. — Нали затова е полиция.
Фрида поклати глава.
— Ако не им подам тази информация, разследващите ще обявят случая за приключен и ще поемат нов. — Тя го изгледа подозрително. — Не обичаш ли салата с козе сирене?
— Не особено.
— Тогава защо си поръча?
— Няма значение. И без това не съм гладен. Луд съм по теб. Знаеш го, нали?
— Хари…
— Не казвай нищо. Моля те, не казвай нищо. Знаеш, че страшно те харесвам. Затова сега съм тук, ям козе сирене и дърдоря разни неща. — Той протегна ръка и докосна лицето й. Тя не помръдна и остана така, вперила очи в него. Маркъс, който миеше чаши от кафе на бара, се загледа в тях.
— Мога ли да се надявам?
— Засега не — каза Фрида. Тя се отдръпна леко и той въздъхна.
— Защо?
— Моментът не е подходящ.
— Но след време?
— Сега трябва да тръгвам. Имам пациент.
— Не си тръгвай още. Моля те. Какво искаш да направя?
— Въпросът не е в това.
— И все пак? Кажи ми. Заповядай ми и ще го направя.
— Добре. — Гласът й се превърна в шепот. — Остави ме на мира.
Фрида приключи работа малко преди шест. Беше се здрачило и навън духаше студен и влажен вятър. Тя вдигна яката на палтото си, бръкна дълбоко с ръце в джобовете си и се отправи към дома си, който й се струваше безкрайно далеч и безкрайно желан. Внезапно някой я докосна леко по рамото, тя се обърна и видя Хари.
— Чакал ли си ме? — попита тя с раздразнение.
— Тук съм повече от час. Искам да поговорим.
— Прибирам се вкъщи.
— Може ли да дойда с теб?
— Не и тази вечер.
— Добре. Може ли да ти кажа нещо?
— Какво е то?
— Предпочитам да не е на улицата. Ето тук — нека да поговорим тук. — Хари махна с ръка към пустата строителна площадка, която Фрида гледаше всеки ден от прозореца на кабинета си. В тъмното тя изглеждаше по-обширна и по-пуста, отколкото денем, когато й хвърляше поглед отвисоко. На мястото беше избуяла дива растителност; децата си бяха направили странни постройки от дъските и металните плоскости, които строителните работници бяха оставили при напускането на обекта. До пролуката в оградата, където стоеше Хари, се виждаха останки от огън на открито, чиито въглени все още припламваха. Той придърпа разхлабената част от оградата, за да разшири отвора.
— Не мисля, че е добра идея — каза Фрида с неохота.
— Наблизо има пейка — опита се да я убеди Хари. — Видях я, когато минах от тук на идване. Само за малко, Фрида. Изслушай ме.
Фрида се поколеба, после пъргаво се промъкна през отвора в оградата. Хари я последва и придърпа обратно разхлабената част.
— Кажи ми, каквото имаш да ми казваш.
— Нека първо да намерим пейката.
— Не ми се сяда.
— Оттук.
Те повървяха още в ограденото пространство. По земята имаше дълбоки ями; пред тях се извисяваше малък строителен кран.
— Фрида — промърмори Хари.
— Да?
— Съжалявам.
— За какво?
— Ами… Виждаш ли, скъпа…
Той не можа да довърши, защото пред тях, като че ли изпод краката им, се изправи човешка фигура. Беше престарял мъж, увит в одеяло и с бутилка в ръка. От устата му излязоха нечленоразделни звуци.
— Беше заспал — каза Фрида. После се обърна към мъжа: — Извинете, че ви изплашихме.
Той опря бутилката до устата си в почти вертикално положение и доизпи съдържанието й.
— Тръгваме си — каза му Фрида. — Ще ви оставим на спокойствие.
— Госпожо — подвикна мъжът и тръгна след тях, докато те поеха обратно към оградата и отново излязоха на улицата.