— За какво искаше да кажеш, че съжаляваш? — попита Фрида.
Хари я погледна втренчено. Очевидно му беше трудно да говори. Той се огледа наоколо и хвърли поглед към забързаните минувачи — едни се прибираха от работа вкъщи, други отиваха да пийнат някъде.
— Исках да разменим две-три думи насаме. Все пак, не може ли да дойда у вас?
— Не и сега.
— Добре — каза той накрая. — Не е толкова спешно.
46
Мишел Дойс харесваше болничната храна. Беше мека и със сивкав цвят. Не й приличаше на нищо познато. Веднъж имаше вкус на риба, с гъст сив сос. Но нямаше много кости, нито определена форма. Друг път имаше вкус на пиле, отново с гъст сив сос и отново без кости и без определена форма. Това, което беше в чинията, никога не мърдаше, нито й говореше. Тя мразеше дните. Беше заобиколена от толкова много неща, които сякаш всеки миг щяха да започнат да сипят удари по главата й, както и от цветове и звуци, които така се преплитаха, че тя цялата настръхваше, неспособна да определи кое беше цвят и кое звуци. Всичко се завърташе в някакъв вихър, който сякаш я поглъщаше.
Хора идваха и си отиваха. Понякога те се движеха и говореха толкова бързо, че всичко се сливаше и тя не можеше да ги разбере. Все едно стоеше на някоя гара, а те бяха във влак, който не спираше, а прелиташе край нея със стотици мили в час. Понякога се опитваха да й кажат нещо, което тя не успяваше да долови. Подобни бяха усещанията й и спрямо другите пациенти в отделението. Виждаше ги и ги чуваше сякаш сред мигащи светлини и от тях постоянно се носеха писъци — едни крещяха от болка, други от гняв, трети от отчаяние, а тя усещаше със сетивата си и болката, и гнева, и отчаянието им. Чувстваше се така, все едно дните й минаваха сред къртачни машини, сирени, електрически звънци и мигащи светлини и сякаш остри ножове пробождаха очите, ушите и гърлото й. Понякога си мислеше, че е погълнала рояк насекоми, които ожесточено се мъчеха да излязат, проправяйки си път с острите си челюсти и дълги пипала. Всеки ден тя намираше разни неща и ги криеше, после грижливо ги подреждаше. Сред съкровищата й имаше люспи сапун от банята, малко лъскаво кръгче от блистер с таблетки, парче лейкопласт, един винт. Беше ги сложила в кутийка за хапчета, която беше оставена на лавицата до леглото й. Тя често ги гледаше и внезапно откриваше, че са разбъркани, след което отново ги изваждаше и ги поставяше обратно в правилния ред.
Общо взето, се чувстваше зле. Сякаш я бяха изоставили на някаква скала насред морето, където беше съвсем сама. Около нея беше ту много горещо, ту много студено, ту много сухо, ту много влажно, и тя никога не спеше, защото се боеше, че ако заспи, вълните ще я залеят, ще я ударят в скалата, ще я отнесат и ще я погубят.
Но ситуацията се подобри, когато я преместиха в самостоятелна стая. Имаше усещането, че се е скрила в малко тихо убежище, далеч от къртачните машини и мигащите светлини. В стаята имаше телевизор. Тя сядаше и гледаше в него. Отначало цветовете и звуците му я дразнеха, но после откри, че й действат успокояващо, все едно се потапяше в нещо топло и започна да наблюдава движещите се фигури с часове. На масичката имаше и лъскави списания, от които усмихнати лица я молеха да им стане приятелка и чакаха нейното съгласие. Тя ги чуваше какво й говорят и им се усмихваше, но понякога ги улавяше, че говорят за нея, и тогава затваряше списанието и те оставаха заключени вътре, за да се научат как да се държат възпитано. Често при нея идваше медицинска сестра. Понякога беше бяла, но говореше с акцент; друг път беше азиатка; случваше се да бъде и африканка. Сестрата я водеше по осветен коридор, толкова ярко осветен, че я заслепяваше, след което я настаняваше на един стол, облягаше я назад и измиваше косата й. Усещането беше приятно и събуждаше у нея далечен спомен от времето, когато я прегръщаха нежно и тя се чувстваше в сигурни ръце. В стаята заедно с нея бяха и двете животинчета: мечето и кучето. Те седяха на леглото й и спяха при нея. Кучето имаше копчета вместо очи. Тя знаеше, че те са просто играчки. Но имаше усет, силен усет. Подобно на дете, което е легнало в едно легло заедно с дълбоко заспал родител; родителят не мърда, но е жив и топъл. Животинчетата бяха наблюдателни и разбираха нещата. Когато шумовете и светлините започнеха да я притесняват, тя ги поглеждаше и ги притискаше към себе си, за да усети топлината им.
Най-добре се чувстваше, когато светлините изгаснеха и шумовете постепенно изчезнеха, подобно на отдалечаваща се буря. Преди това се чуваха викове, мърморене, нещо проблясваше и светлините угасваха. Но Мишел Дойс не усещаше веднага мрака. Тя продължаваше да вижда светлината, чувстваше я като тъпа болка, в очите й се преливаха остатъчни светлинки с променящи се цветове: ябълковозелено преминаваше в мръсножълто, после отново в зелено, което постепенно се превръщаше в кафяво и накрая в черно. Тъмнината й се струваше топла. Сега дори светлините й се струваха по-дружелюбни. Те проблясваха през нощта, идваха някъде отдалеч и надничаха през прозореца. Бяха светлини на машини и проблясваха в червено, зелено и жълто. Дори и шумовете, идващи от улицата — клаксони и разни други — бяха дружелюбни. Понякога, някъде далеч от стаята й, се чуваха стенания и викове, които напомняха на Мишел Дойс за човешката болка, но мракът беше като голяма мъхеста пелена, която попиваше всички тревожни шумове и ги изстискваше в някоя река, която ги отнасяше надалеч. Денят не беше за събуждане, а нощта за спане. За нея всичко беше една дълга дрямка и тя не беше сигурна дали образите в съзнанието й и гласовете, които чуваше, идваха от екрана на телевизора или бяха на хора, които вървяха из отделението, или пък бяха измислени от самата нея. Всъщност, това имаше ли значение?