Но нощите бяха приятни. Лампите светеха с мека светлина, звуците бяха приглушени, а острите ръбове изглеждаха заоблени. Мишел Дойс би била щастлива до края на живота си, ако можеше да се чувства винаги по този начин и да продължава да заспива и да се събужда сред топлина и сигурност.
В мрака се чуха гласове. Те бяха част от съня й. В съня си тя вървеше по една улица, после влезе някъде на закрито, в стая, която й беше позната. Напълни чайника, направи чай и го сервира в порцеланови чаши с чинийки. На масата бяха седнали мече и куче с копчета вместо очи.
— Мишел — каза тих глас в тъмното. — Мишел Дойс.
В непрогледната нощ се бяха появили две фигури. Две тъмни фигури в мрака, които се движеха край леглото й.
— Мишел — каза друг глас, съвсем близо до ухото й. Съскане, шепот. Гласът беше по-тънък и беше женски. Онзи, другият, беше гласът на мъж.
— Това тя ли е?
Мишел Дойс не знаеше дали очите й бяха отворени или затворени, но видя малка светлинка в долния край на леглото, която се движеше като светулка в тъмното. В светлината се мярна призрачното лице на мъж. Тя усети нещо в мрака — дали беше болка, гняв или страх?
— Да, тя е — отвърна женският глас.
Мишел Дойс отвори устата си. Искаше да каже нещо, но издаде само стон, който изведнъж заглъхна. Нещо го беше заглушило. Мракът стана още по-непрогледен. Тя не издаваше звуци. Не можеше. Отгоре й имаше нещо тъмно и тежко, което силно я притискаше и тя сякаш потъна под тежестта му в някакъв сън, който също беше тъмен. Изгуби се в него, потъвайки все по-надолу.
Изведнъж всичко се промени. Блеснаха светлини, ярки светлини, все едно бяха метални звуци и тя не можеше нито да вижда, нито да чува. Сред ослепителната светлина се чуваха силни гласове и Мишел Дойс можеше да вика и да диша. Беше потънала много дълбоко във водата, но я бяха извадили и сега лежеше на брега. Тя напрягаше гърдите си да диша. Не можеше. Не можеше да си поеме дъх. Дробовете й не работеха. Обзе я паника. Започна да се мята, да плаче и да крещи. Мяташе се като риба на сухо, давейки се във въздуха.
И тогава усети как една хладна длан докосна лицето й и чу един глас да й говори сред ослепителната светлина. Усети нечий полъх близо до лицето си — сладък и прохладен.
— Мишел — каза нежно гласът. — Мишел. Няма нищо. Всичко е наред. Добре си.
Гласът й говореше така, сякаш й разказваше приказка и я приспиваше. Тя усещаше прохладния полъх по лицето си. Почувства, че може отново да диша, сякаш вдишваше този полъх и той нахлуваше в дробовете й.
— Мишел, Мишел — повика я гласът.
Мишел Дойс отвори очи. Светлината така силно я заслепи, че в първия момент не успя да види нищо, освен сини и жълти точки, които подскачаха пред очите й. После пред нея бавно се очерта едно лице. Тя чуваше гласа и мелодичния му тон. Познаваше това лице. Жената с тъмните очи.
— Ти — промълви Мишел Дойс.
— Да — каза жената, толкова близо до нея, че усети свежия й дъх. — Аз съм.
47
Карлсън хвана приятелски Фрида за лакътя.
— Правата и на двамата бяха прочетени и всеки от тях присъства с адвоката си. Както можеш да се досетиш, Теса Уелс е наясно с всички юридически подробности около задържането й.
— Ти беше ли вече при тях?
— Изчаках те да дойдеш.
— Дойдох възможно най-бързо. Не исках да оставя Мишел Дойс сама.
— Тя добре ли е?
— За жена, преживяла снощния кошмар, може да се каже, че е добре. Извиках Джак. Тя го познава и го харесва. Не го възприема като заплаха. Цветът на косата му й действа успокояващо. Казах й, че ще се върна при нея по-късно. Смятам да се обадя на Андрю Бериман — лекар, който познава състоянието на Мишел. Тя е страдащо човешко същество, а не просто рядък случай от медицинската практика. Не можем да я оставим сама в нейната безнадеждност, обърканост и страх. Дължим й поне това.