За момент Карлсън си помисли, че може да сподели с нея. Щеше да му олекне, ако й разкаже, и да получи нейното съчувствие и съвет. Но веднага се ядоса на себе си: Фрида беше професионален слушател, а той не искаше да довери тревогите си на човек, чиято работа бе да изслушва другите. Трябваше му някой по-близък, който да застане на негова страна. Карлсън й се усмихна, повдигна рамене и попита:
— Е, ще го направиш ли?
Фрида свърна по павираната задна уличка и стигна до дома си — тясна къща, притисната между общинска сграда и гараж — с познатото чувство на облекчение. Извади ключа си и отключи входната врата, съблече палтото си и го окачи на закачалката в антрето, събу ботушите си и нахлузи домашните си пантофи. Всяка сутрин преди излизане тя изчистваше и зареждаше камината. Сега влезе в хола, светна лампиона и приклекна до нея. Драсна клечка кибрит, поднесе я към свития на топка вестник, наблюдавайки как пламъците се извисяват и постепенно обхващат дървата. Гордееше се, че успява да го запали с драсването на една-единствена клечка. Почака, за да се увери, че огънят се е разгорял, а после се запъти към кухнята, за да налее вода в чайника. Светлината на телефонния секретар примигваше и тя натисна бутона „старт“, след което се обърна и се пресегна към шкафа, за да си вземе чаша за чай.
— Здравей, Фрида — каза гласът и тя замръзна, притиснала с длан стомаха си. — Не отговаряш на имейлите ми, затова реших да ти звънна. Искам да ти кажа, че…
Фрида натисна бутона „изключи“ и гласът замлъкна по средата на изречението. Тя се вторачи в устройството, сякаш се боеше да не се включи само. След малко отиде до мивката, пусна студената вода и наплиска лицето си. Запари чай, наля си голяма чаша и я отнесе в хола. Настани се във фотьойла до камината, където огънят вече гореше равномерно, но още не топлеше достатъчно. Дъждът навън се усили. Санди: мъжът, когото си беше позволила да обича и който си тръгна преди година и един месец. Понякога минаваха дни, дори седмици, без изобщо да се сети за него, но въпреки това гласът му накара стомахът й да се свие болезнено, а сърцето й бясно да се разтупка. След като той замина, не отговори на нито един от имейлите му. Повечето от тях дори не прочете. Изтриваше ги още щом пристигнат, и старателно изпразваше кошчето, за да не се изкуши да ги извади обратно. Той бе предложил да отидат заедно в Америка, но тя отказа; помоли го да не заминава, а той отвърна, че е невъзможно. При това положение какво още можеха да си кажат?
След известно време тя все пак се върна в кухнята и изслуша целия запис. Посланието беше кратко: Санди казваше, че желае да я види отново и да говорят. Нито дума, че я обича, че му липсва, че иска да се върне при него; но казваше, че между тях са останали „недовършени неща“, а гласът му звучеше напрегнат и неуверен. Фрида си го представи как произнася думите — как бърчи чело, за да се съсредоточи; браздата между веждите му; извивката на устните му. После изтри съобщението и се върна при камината.
По-късно същия ден и Карлсън прослуша съобщение в гласовата си поща, от което остра болка проряза тялото му. Трябваше да седне, за да се успокои.
Малко преди това се беше прибрал в апартамента си на партерния етаж на викторианска къща близнак в Хайбъри, след като бяха вечеряли с колега от университета и съпругата му. Виждаха се рядко, един-два пъти в годината, и всеки път пропастта между тях ставаше все по-голяма. И Алек беше завършил право в Кеймбридж, но за разлика от Карлсън, който започна работа в лондонската полиция, Алек не изневери на адвокатската професия и сега беше старши съдружник в адвокатска кантора. Съпругата му Мария — дребна, присмехулна и изключително енергична, беше преподавател по политически науки. Имаха три деца, които още не си бяха легнали, когато Карлсън се появи с бутилка вино и увехнал букет. С това, очевидно идеално семейство, вечеряха в дневната. Децата щъкаха насам-натам, облечени с пижами, а най-малкото все още носеше памперс. Постепенно го обзе меланхолия: той беше просто един нископлатен и преуморен от работа детектив. Жена му го напусна и сега живееше с друг. Двете му деца растяха без него и той нямаше възможност да ги слага да спят вечер, нито да ги учи да карат колело, да ритат топка или да плуват в близкия басейн с лица, почти потопени в тюркоазената вода.
Сега слушаше съобщението, което жена му беше оставила в гласовата поща.
— Мал? Джули е. Трябва да поговорим. — По леко заваления й говор си личеше, че е пила. — Не можеш просто да си мислиш, че това ще отмине, ако не му обръщаш внимание, а и не е честно спрямо мен. Обади ми се, когато чуеш това съобщение. Няма значение колко е часът.