Выбрать главу

— Не знам какво да кажа, Фрида — каза Карлсън. — Все пак, нека отидем да се почерпим.

— Не — отвърна Фрида. — Отивам да се видя с Лорна Кърси.

Когато излезе от кабинета, в дъното на коридора видя комисаря Крофорд и Джейк Нютън. Нютън я погледна, после извърна глава.

49

Домашната помощница им сервира кафе в павилиона за гости. Наблизо един мъж работеше в розовата градина, подрязвайки и привързвайки розовите храсти. На Фрида й беше трудно да повярва, че се намира в центъра на Лондон.

— Мислех си, че идвате с някакви новини — каза Лорна.

— Дойдох, защото ми е нужна помощта ви — поясни Фрида.

— В днешно време, при наличието на мобилни телефони, интернет и всякакви нови технологии, намирането на изчезнали хора не би трябвало да е проблем.

— Въпросът не е в това. Що се отнася до предприемане на мерки от страна на полицията, счита се, че щом дъщеря ви е пълнолетна, тя е свободна да напусне дома си и да изчезне, ако това е нейното желание.

— Тя може и да е пълнолетна, но е незряла — възрази Лорна. — И не е добре.

— Точно затова съм тук — каза Фрида. — Искам да науча повече за психическото й състояние. Предишния път споделихте, че е имала пристъпи на шизофрения, но това понятие е много широко — от лека налудничавост до пълна загуба на самоконтрол. Това означава, че такъв човек може да бъде опасен както за себе си, така и за околните. Вие например някога чувствали ли сте се застрашена от поведението на дъщеря си?

— О, не — отвърна Лорна. — Тя не проявяваше открита враждебност, или поне невинаги. Все се опитваше да помага. И в това беше проблемът. Когато беше тийнейджър, се зае да боядиса стаята си.

— Какво лошо има в това? — попита Фрида.

— Лошото беше в начина, по който го направи. Резултатът беше плачевен, истинско бедствие. Във всяко нейно действие имаше по нещо стряскащо. — Лорна взе чашата си, а после я постави обратно, без да отпие от кафето. — От време на време в собствения ми живот е имало трудности. Може би, гледайки тази къща, си мислите, че всичко ми е наред.

„Не“, каза си наум Фрида. Нито за миг не си го бе помислила.

— Знам какво е човек понякога да се чувства безполезен — продължи Лорна. — Но имаш семейството си, приятелите си, работата си, които ти помагат да си възвърнеш самочувствието. Когато Бет получаваше онези пристъпи обаче, си давах сметка какъв може да бъде животът, ако човек няма всичко това около себе си.

— Знам, че би могла да се превърне в жертва. Въпросът ми е дали тя самата може да прояви насилие? — попита Фрида.

— Не желая да говоря за тези неща — каза Лорна. — Единственото, което искам, е да е в безопасност.

Фрида се загледа през прозореца. Градинарят подрязваше един розов храст толкова ниско, че от него оставаха къси стърчащи пръчки. Това не беше ли прекалено? Щеше ли някога отново да се разлисти и да цъфне?

— Дъщеря ви някога била ли е подлагана принудително на психиатрично лечение?

Лорна поклати глава неодобрително.

— Никога не сме искали подобно нещо. Тя получаваше медицинска помощ само когато й се налагаше.

— А посещаваше ли психиатър по времето, когато изчезна?

— Да, тогава й прилагаха някакво лечение.

— Бихте ли ми казали какво по-точно беше това лечение?

— Не знам подробности, но не мисля, че беше особено ефикасно — отвърна Лорна.

— Спомняте ли си името на лекаря?

— Беше жена, но не мисля, че беше избрала подходящото лечение, защото състоянието на Бет се влоши.

— Но как се казваше?

— О, не знам — отвърна нетърпеливо Лорна. — Мисля, че беше д-р Хигинс.

— А първото й име?

Лорна очевидно все повече губеше търпение.

— Беше нещо с „Е“. Може би Ема. Или Елинор. Както и да е. Никой от тях не успя да й помогне.

Нощта беше тежка. В главата й кънтяха гневните им гласове: пискливи и резки, високи и тихи, с метален тембър и тя не знаеше как да ги накара да млъкнат. Това бяха думите на Едуард, неща, които й беше казвал и сега обсебваха съзнанието й и не искаха да спрат — той не искаше да спре да говори. Бет знаеше, че трябва да си тръгне. Можеше ли да се избяга от такова нещо? Главата я болеше ужасно, сякаш беше пълна с насекоми, които дъвчеха, пълзяха и дращеха, и тя искаше да избяга и да се спаси от болката. Щеше й се да се запали и да изгори насекомите, както когато хората подпалват мравуняци и мравките започват да бягат в кръг, като че ли това ще ги спаси. Или пък да се напъха във фризер, като този, който родителите й държаха в килера до кухнята. Щеше да бъде такова облекчение да се настани в щипещия мраз, да затвори капака и да полежи в тъмното, докато насекомите се укротят.