— Ясно. Разбрах те — каза Фрида.
— Имам чувството, че винаги си готова да си тръгнеш. Ставаш и се отправяш нанякъде.
— Правя така, когато се страхувам; когато не мога да спя, което ми се случва през повечето време; когато главата ми гъмжи от мисли; когато съм объркана; когато съм неспокойна и не мога да стоя на едно място. В такива моменти излизам и тръгвам пеша. Разхождам се.
— И се изгубваш в мислите си.
— Не. Не се изгубвам в мислите си. Винаги се ориентирам в правилната посока.
Усети ръцете му върху тялото си, лицето му беше плътно долепено до нейното.
— Миришеш хубаво — прошепна той.
Фрида не знаеше какво точно изпитва. Изведнъж в паметта й се появи спомен от времето, когато беше малко момиченце: как баща й я подхвърля нагоре и я хваща, а тя пищи и не знае дали пищи от удоволствие или от страх. Тя прекара пръстите си през влажната коса на Санди. И нейното тяло беше влажно.
— Може би мириша на теб.
Полежаха малко така, с преплетени тела.
— Това ли изпитваш сега? — попита я Санди. — Искаш да станеш и да тръгнеш да се разхождаш нанякъде?
— През повечето време се чувствам точно така.
— Винаги ли се разхождаш сама?
— Невинаги.
— Ако поискаш да дойда с теб на разходка, къде ще ме заведеш?
— До някоя река — отвърна Фрида. — Понякога се разхождам по брега на някоя стара река.
— Темза ли имаш предвид?
— Не — каза тя. — Темза е прекрасна, но нямам предвид нея, а старите реки, които се вливат в нея. Сега са скрити под бетонни покрития и павирани улици.
— Искаш да кажеш, че текат отдолу, скрити от погледа. Защо им е да бетонират реките?
— И аз това се питам. Според мен си измислят различни причини: вредни са за здравето, пречат или крият опасности. Понякога си мисля, че реките и потоците правят хората неспокойни. Те са мокри, движат се, бълбукат, преливат, пресъхват. По-добре е да не се виждат.
— И така, покрай коя изгубена от погледите ни река ще се поразходим?
— Тайбърн — каза Фрида. — Искаш ли да отидем там през уикенда?
— Искам да ми разкажеш за нея сега — предложи Санди. — Откъде тръгва?
— От Хампстед — започна Фрида. — Изворът й се намира в подножието на хълма Хавърсток Хил. На мястото, откъдето извира, е поставена табела, по-точно на приблизителното място. Никой не знае къде точно е изворът. Това е единствената паметна табела, която истински ме ядосва. Можеш ли да си представиш — да изгубиш извора на река? Незнайно откога съществува мястото, където от земята е бликнала чиста изворна вода и е потекла към река Темза. И ето че един ден някой решава да го покрие с бетон и забравя къде точно е бил изворът.
— Все едно че изворът е бил прокълнат.
— Не искам да влизам в ролята на екскурзовод и да си мислиш, че много обичам Лондон. Някои неща не ми харесват, а други направо ме отвращават. Както и да е, да продължим разходката. Минаваме през парка „Белсайз“ в посока към квартала Суис Котидж. Под краката си усещаме склона, по който е текла реката. Отправяме се към Риджънтс Парк и вървим край брега на езерото с лодките.
— Докато се разхождаме, можеш да ми кажеш как се чувстваш — обади се Санди. — Предполагам, че си наранена, особено след всичките тези злобни драсканици във вестниците.
Фрида откри, че й е необичайно лесно да говори в тъмното, без да вижда реакцията на човека до себе си, а само да усеща присъствието му.
— Още от малка имам склонност да си фантазирам, че съм невидима — и то не понякога, а постоянно. Наистина го вярвах. Но се оказва, че е била погрешна представа и сега се чувствам така, сякаш са ме извели на градския площад, бичували са ме, а после са сипали в раните ми сол и сярна киселина.
— Но ще го преодолееш.
— Разбира се, точно това правя.
— Докъде стигнахме с разходката? Къде сме сега?
— Реката вероятно минава през езерото с лодките.
— „Вероятно“?
— Трудно е да се разбере. После излизаме от парка и тръгваме по „Бейкър стрийт“.
— Покрай Музея на Мадам Тюсо.
— Точно така.
— Струва ли си да се посети?
— Никога не съм ходила там.
— Наистина ли? А била ли си в Лондонската кула55?
— Не — отвърна Фрида.
— Аз съм ходил там като дете.
— Хареса ли ти?
— Не помня почти нищо — каза Санди. — Е, къде сме сега?
— Тази част от разходката е много хубава. Минаваме през градините на „Падингтън стрийт“, които са само на минута път пеша от „Мадам Тюсо“, но малко хора го знаят, после пресичаме „Марлъбън Хай стрийт“ и тръгваме надолу по „Марлъбън Лейн“. За миг усещаш, че вървиш по брега на поток, който тече през малко селце в околностите на Лондон. А потока всъщност го няма. Или поне не се вижда. Но е някъде там.
55
Лондонската кула или Тауър е исторически комплекс в Централен Лондон. Построена през XI в., тя е имала различни функции през годините на своето съществуване. Днес Тауър е популярна туристическа дестинация и паметник на световното културно-историческо наследство. — Бел.прев.