Карлсън отиде в кухнята и извади бутилка уиски. Вече беше изпил няколко чаши вино, но не се чувстваше замаян. Наля си щедро количество и добави малко вода. После отново взе телефона.
— Ало? — Тя определено беше обърнала няколко чаши: гласът й звучеше несигурно.
— Чух съобщението ти. Този разговор не може ли да почака до утре сутринта? Почти полунощ е и двамата сме изморени…
— Говори само за себе си.
Той преглътна гнева си.
— Аз съм изморен. И не искам да спорим излишно. Трябва да решим кое е най-доброто за Майки и Бела, не бива да прибързваме.
— Знаеш ли какво, Мал? До гуша ми дойде да мисля за това кое е най-доброто за Майки и Бела. Животът ми премина в мислене за това кое е най-добро за теб, кое е най-добро за тях. Проявявах разбиране към работата ти, към неограниченото ти работно време. Всеки друг беше по-важен от мен. Време е да помисля за себе си.
— Искаш да кажеш, че е време да помислиш за Боб. — Боб беше приятелят на жена му. Двамата живееха в Брайтън и когато разводът приключеше, планираха да се оженят, така че според Карлсън Боб вече беше влязъл в ролята си на пастрок. Той всяка сутрин караше Бела и Майки на училище на път за работа и всяка вечер им четеше приказки. Карлсън беше виждал снимки на Бела, сияеща от щастие върху широките му рамене, а Майки му беше разказвал как Боб го е учил да играе френски крикет на плажа. Може би щеше да им купи и куче. Сега на Боб му бяха предложили работа в Мадрид и Джули искаше да се преместят там всички — „само за няколко години“.
— Мадрид не е Австралия — говореше тя в слушалката. — Със самолет ще си там за не повече от два часа.
— Не е същото.
— Помисли си само какво чудесно преживяване ще бъде за тях.
— Децата имат нужда от баща си. — Карлсън примигна, изричайки тази толкова често повтаряна фраза.
— Ще продължавате да се виждате. Това няма да се промени. Ще идват при теб през ваканциите — и не само за два месеца, а чак докато дойде време да се върнат за училище.
„Постепенно се откъсват от мен — помисли си Карлсън, втренчил поглед в телефона, който стискаше в ръката си. Първо се преместиха в Брайтън, сега ще отидат чак в Испания. За тях ще бъда просто един чужд човек. Ще се отдръпват, когато ме видят, ще се крият зад Джули, ще изпитват носталгия, когато са в моя дом.“
— Може и да не дам съгласието си — каза той. — Все още и аз имам попечителство над тях.
— Можеш да ни попречиш да заминем или да опиташ да ни спреш. Това ли искаш?
— Не, разбира се. Но нима искаш да не ги виждам?
— Не. — Джули въздъхна тежко. Чу я, че тихичко се прозя. — И все пак, Мал, кажи ми какво смяташ да правим. Не можем да разчитаме на компромиси.
— Не знам. — Карлсън обаче вече знаеше, че ще се съгласи. Почувства се хванат в капана на спор, подобен на онези, които бяха водили, докато живееха заедно. Беше победен и самотен.
Ножът лежеше в специално чекмедже, увит в найлон, а до него беше точилото. Понякога тя го изваждаше и го поставяше на масата пред себе си, любувайки се на мекото сияние на дългото острие и леко докосвайки ръба му, за да почувства колко добре е наточено. Тогава през тялото й преминаваше тръпка на възбуда и страх, досущ като сексуално усещане. Тя никога не го използваше за готвене: за целта си имаше не толкова остър кухненски нож. Държеше го в готовност. Някой ден щеше да изпълни предназначението си.
Тя внимателно повдигна капака на отвора към палубата; по-рано скърцаше, но беше капнала по малко олио на пантите му и сега той се отвори тихо. Вятърът я блъсна право в лицето, студен и носещ капки дъжд. Над реката се стелеше мрак. Тази нощ нямаше луна, нито звезди. Светлините на обитаваните шлепове, закотвени край брега, бяха изгасени и едва няколко лампи проблясваха в далечината. Тя стъпи на палубата и се огледа. Далеч край блатата някой беше запалил огън. Оранжевите пламъци се извиваха нагоре към небето. Тя присви очи, но не можа да различи никакви фигури около него. Беше сама. Водата лекичко се плискаше отстрани на лодката. Когато за пръв път дойде тук, плясъкът на водата и лекото полюшване не й даваха покой, но постепенно свикна с тях и сега не ги усещаше — така, както човек не усеща кръвта в тялото си. Беше свикнала и с нощните шумове — вятърът в клоните на дърветата и в гъстата тръстика, който понякога приличаше на стенание, шумоленето на гризачите на брега, внезапния крясък на совите. Наоколо сновяха лисици и охранени плъхове с дълги тлъсти опашки. Жерави и бели лебеди я наблюдаваха злобно. Преминаваха и проскубани котки. Някога и тя имаше котка, с бяло връхче на опашката и с кадифени уши: миеше се старателно, а мъркането й наподобяваше тихото бръмчене на мотор. Но това беше отдавна, в един друг живот, а сега беше вече друг човек.