— Не мога да повярвам — възкликна Санди. — Как помниш всичко това?
— Понякога се разхождам само в мислите си. По този начин се опитвам да заспя. Не се получава.
— Трябва да станеш таксиметров шофьор — каза Санди.
— Не, благодаря.
— Сериозен съм.
— И аз съм сериозна.
— Доколкото знам, те се явяват на много сериозен изпит за отлично познаване на Лондон. Изпитващият го пита как ще стигне от, да речем, Банбъри Крос до „Емирейтс Стейдиъм“, и той трябва подробно да опише маршрута.
— Мисля, че Банбъри Крос в действителност не съществува.
— Няма значение. Сигурен съм, че ти би се справила отлично. Таксиметровите шофьори имат изключителни мозъци, нали?
— Не мисля, че тези, които използвам, за да ме закарат някъде, са с изключителни мозъци.
— Сигурен съм, че имат някаква особеност на главния мозък — настоя Санди.
— Имат увеличена маса на сивото вещество в мидпостериорния хипокампус — уточни Фрида. — Дължи се на повишената мозъчна активност в този участък. Вече приключихме разходката и можем да се прибираме вкъщи.
— Ето такива разходки обичам — пошегува се Санди. — Лежиш си в леглото, не е нужно да ставаш. Накрая приключваш с обиколката.
— Само дето горката Бет Кърси и Дийн Рийв са все още някъде навън. Ние си лежим в топлото легло, а те са… неизвестно къде.
— Те не са твой проблем — отвърна Санди. — Има кой да се погрижи за тях.
51
На другата сутрин Фрида беше в отлична форма и напълно в ролята си на психотерапевт. Навеждаше се напред в креслото си, задаваше точните въпроси, взимаше хартиена кърпичка от кутията и я подаваше на поредната разплакана пациентка. Размести някои от предварително насрочените часове. В края на всеки сеанс си водеше стриктни бележки и си правеше краткосрочни планове.
Но през цялото време умът й беше другаде. Измъчваше я някакво подсъзнателно усещане, че някъде нещо не е наред. Първата й мисъл беше, че може би е свързано с нея. Работата с Карлсън и полицията й беше подействала като наркотик и сега, когато изведнъж й я бяха отнели, се проявяваха симптомите на абстиненцията. А може би беше някаква проява на суета? Може би й липсваше вълнението, възбудата и специалното внимание? Спомни си за Телма Скот, която беше дошла лично да се види с нея, за да й предложи помощта си и й беше оставила визитната си картичка. Фрида си помисли, че може би е време отново да започне да посещава психотерапевт.
Замисли се и за Санди. Беше в Лондон по работа, но само за няколко седмици. След около месец щеше да се върне в Ню Джърси. Какви всъщност бяха причините, поради които бе решила, че е невъзможно да замине с него? „Ние всички се боим да приемем свободата, която наистина притежаваме.“ Веднъж някой й беше казал това. Рубен ли? Или го беше прочела някъде? Нима тя се боеше от собствената си свобода?
Но по-голяма част от съзнанието й беше заето от други мисли. Усещането за тях беше странно. Те бяха като непознати звуци, идващи отвън. Фрида не можеше да разбере дали я викат, или идват за нея. Усети порив, който беше трудно да определи, но който я караше да излезе и да тръгне нанякъде. В дванайсет на обяд, след последния сеанс за деня, Фрида влезе в малката баня в съседство с кабинета си, наля си чаша вода и я изпи на големи глътки, после още една. След това седна и довърши бележките си за сеанса.
Тръгна към вкъщи, без да бърза. Не беше гладна. Предпочиташе да си легне и да поспи. Когато отвори външната врата, видя обичайната купчинка от писма. Вдигна ги от изтривалката. Повечето бяха рекламни брошури; имаше сметка за газ, покана за научна конференция и едно писмо без пощенска марка, очевидно донесено на ръка. На плика беше написано само името й с почерк, който сякаш й беше познат. Да, разбира се — беше на Джоузеф. Учуди се защо е предпочел да пусне писмо в отвора за пощата, вместо да дойде да се видят. Да не би да го е отблъснала по някакъв начин? И него ли? Ами да. Сега си спомни за краткия им разговор на рождения ден на Саша. Беше се опитал да й каже нещо важно, но тя отказа да го изслуша. Отвори плика и прочете писмото:
Скъпа Фрида,
Извинявай. Знам, че си ми сърдита. Много съжалявам. Тогава опитал се да говори с теб за този документ на Мери Ортън. Тя искала да го изгори. Аз й казал аз покажа го на теб. Съжалявам. Може би ще се видим скоро.
Твой добър приятел,
Джоузеф
Фрида прочете завещанието на Мери Ортън. Постоя няколко секунди, забила поглед в стената, а мислите й препускаха бясно.
— Мили Боже! — внезапно извика тя, втурна се към хола, намери бележника си и го запрелиства припряно. Намери номера на Мери Ортън и го набра. Остави телефона да звъни продължително — десет-петнайсет пъти. Затвори го и остана неподвижно, докато реши какво да прави. После пъхна бележника в джоба си и тичешком излезе от вкъщи. На „Кавендиш стрийт“ махна на едно такси и каза на шофьора адреса на Мери Ортън. Той направи гримаса.