— Мери? — провикна се тя. — Госпожо Ортън?
Никой не отговори. Сърцето й заби лудо, усещаше го как пулсира във врата и гърдите й. В устата си усети кисел вкус: недостигът на кислород беше довел до образуването на млечна киселина. Това се получава, когато човек тича бързо или когато… Отново се провикна. Какво да прави? Не можеше да се обади в полицията. Вече го беше направила. Къде, по дяволите, се бавеха? Вероятно ги бяха извикали някъде по фалшив сигнал. Може би и това тук бе фалшива тревога. Тя се отправи към кухнята. Стъпките й отекнаха стряскащо високо, сякаш й казваха, че се намира там, където не й е мястото.
Кухнята беше празна. На масата имаше керамична чаша с недоизпит чай и разтворен вестник. Фрида се наведе и докосна чашата. Беше топла. Не гореща, както когато си налял току-що приготвен чай, но по-топла от температурата в стаята. Може би Мери Ортън беше излязла и беше забравила да затвори вратата. Фрида излезе от кухнята. Имаше ли смисъл да я търси из стаите? Тя отвори вратата на всекидневната и влезе вътре. Олюля се и преглътна мъчително, когато видя Мери Ортън. Тя лежеше насред стаята, близо до библиотеката. Отначало й беше трудно да се ориентира в ситуацията, имаше чувството, че наблюдава възрастната жена през дълга тръба. Първата й мисъл беше, че е паднала, както често се случва с хора на нейната възраст. Те падат и си чупят тазобедрената става; понякога не могат да станат и остават да лежат, без никой да ги открие, докато умрат. Постепенно обаче Фрида осъзна, че това, което й се беше сторило като сянката на Мери Ортън на кремавия килим, всъщност беше кръв. Кръвта на Мери Ортън. Тя изтича до нея, опитвайки се да си спомни кои точки от тялото й трябваше да притисне. Твърде отдавна беше учила анатомия.
Мери Ортън лежеше просната така, сякаш се беше опитала да се обърне по гръб и не беше успяла.
— Мери — каза Фрида нежно. — Мери, тук съм. — Фрида се взря в очите й. В тях видя леко проблясване, което я озадачи.
— Мери — повика я отново Фрида и още веднъж забеляза лекото потрепване в очите й. Внезапно Фрида разбра какво означаваше това едва доловимо движение. Полуживата Мери Ортън не гледаше в нея, а над рамото й и Фрида си помисли: „О, не. О, не“. Усети силен удар в гърба, от едната страна. От там нататък всичко протече много бавно и тя имаше време да си помисли: „Колко бавно се случва всичко“. Последва нов удар, този път в корема. Следващата й мисъл беше: „Защо ме удрят така?“ След това съвсем спокойно си спомни, че е чела, че когато те намушкат с нож, не разбираш, че си намушкан. Не го усещаш като остър, а като тъп удар с боксова ръкавица. Фрида вдигна ръце, опитвайки се да се защити, но следващият удар се стовари върху крака й и тя изведнъж усети нещо топло и мокро. Фрида осъзнаваше, че повече не може да стои на краката си. След малко се строполи по лице върху кремавия килим на Мери Ортън. Усещаше допира на нишките му до устата си и в този миг се почувства твърде уморена. Искаше само да поспи. Разбираше, че така се чувстват хората преди смъртта си, а тя не искаше да умре и направи нечовешко усилие да се изправи.
Видя едно лице, лице на младо момиче. Беше намерила Бет; Бет я беше намерила. Всичко се случваше като насън. А нещата, които до този момент протичаха бавно, изведнъж започнаха да се развиват с голяма скорост. Около нея всичко се сливаше в бясна смесица от усещания, звуци, движение. Като че ли някой я движеше, като че ли тя самата се движеше, а после всичко отново забави ритъма си, спусна се мрак, стана й топло, после студено. Усети как главата й падна назад, а кракът я заболя толкова силно, че изкрещя. Като че ли виждаше нещо и някого, но това й струваше голямо усилие. Болката затихна и тя потъна в дълбок, благословен сън.
52
Не приличаше на обичайно събуждане. Беше болезнено, на пресекулки, възприятията й бяха объркани: мръснобял таван, надвесени над нея лица, лица, които говореха неразбираеми неща, мирис на сапун, нещо мокро по тялото й, приглушен говор. Познати лица: Санди, Саша, Джоузеф, Рубен, Джак, Карлсън, Оливия, Клои, дори Ивет. Някои плачеха, други се усмихваха. Идваха до нея, поставяха ръце на рамото й, на лицето й, а тя не можеше да им каже, че знае, че са там. Говореха й. Говореха за нея шепнешком. Джоузеф й пееше украински приспивни песни между риданията си, а Саша й четеше стихове. Чу как отвън в коридора Клои крещеше на някого с пресипнал от гняв глас и й се прииска да може да каже на избухливата си и нетактична племенница, че не си струва, че нищо не е толкова важно, но не можеше да движи устните си. Хрумна й забавна мисъл: всичко това можеше да мине за приятелско събиране, организирано от Фрида Клайн. Не можеше да се обърне. Понякога имаше чувството, че се задушава. През повечето време спеше.