— Днес е истинска пролет — каза Санди. — За пръв път се усеща.
Фрида се хвана за ръката му, за да се движи по-лесно.
— Ако не говориш за пролетта и как тя е символ на възраждането и новия живот, тогава и аз няма да кажа, че това е най-жестокият месец.
— Не е ли април най-жестокият месец?
— И март е не по-малко жесток.
— Добре — каза Санди. — Тогава ще си мълча и изобщо няма да говоря колко прекрасен е днешният вторник, колко красиви са нарцисите и че паркът „Уотърлоу“ е разположен на чудесно място, откъдето се вижда цял Лондон. Можем да прескочим до съседното гробище, ако това по-приляга на настроението ти.
— Познаваш ме — отвърна Фрида. — Обичам да се разхождам из гробищата. Но днес тук е много хубаво. Харесвам този парк. Не знам как е спечелил богатството си сър Сидни Уотърлоу57. Но той е подарил този парк на Лондон и съм му благодарна за това. Благодарна съм и на теб.
— Е, по-скоро трябва да сме благодарни за друго…
Фрида въздъхна.
— Санди, знам какво преживя заради мен, знам и това, което ти е трудно да изречеш. Ти си истински джентълмен. Върна се от Америка, срещнахме се отново и беше хубаво. Не, беше прекрасно. Това време трябваше да бъде отредено само за нас, за да помислим как ще продължим по-нататък, да вземем важни решения, да се радваме един на друг. Вместо това ти идваше при мен всеки ден и седеше с часове край болничното ми легло, гледаше ме как пия със сламка пилешки бульон и как пишкам в подлога.
— И си мислех, че може да умреш.
— Също и това.
— Само при мисълта, че можеше да умреш…
— Знам.
Тръгнаха към езерото. В парка беше оживено, край алеята се бяха разположили цели семейства. Деца хранеха патиците, гълъбите и катеричките с ядки и късчета сух хляб.
— Погледни — каза Санди.
Едно малко момче хвърляше фъстъци към огромен плъх, който беше излязъл на тревата изпод листата на един рододендрон.
— Щом храниш гълъби, защо да не храниш и плъхове? — заключи Фрида.
— Да се изкачим ли по-нависоко? Гледката оттам е по-просторна — предложи Санди.
— След малко — отвърна Фрида.
— Неслучайно настоях да дойдем точно в този парк. Причините са сантиментални. Не очаквах да дойдеш на сватбата. Мислех, че си ме изтрила от живота си и бях много, много щастлив, когато те видях.
— Да — каза на свой ред Фрида. — Да, и аз бях много щастлива. — Струваше й се, че оттогава е минал цял век.
Край тях мина патица, следвана от движещи се в редица малки патенца.
— При нормални обстоятелства бих ти казал, че думите ти са музика за ушите ми — каза Санди. — Но сега ще се въздържа. — Той се обърна към нея и я прегърна. — Фрида, не знам как точно да се изразя — просто знам, че за теб е било ужасяващо и ако почувстваш желание да ми разкажеш…
Фрида сбърчи нос.
— Очакваш да ти кажа, че съм травмирана?
— Всеки на твое място би бил травмиран.
— Не знам. Ще видим. Тъжно ми е за Мери Ортън. Когато затворя очи, ясно я виждам как ме гледа. В последните мигове от живота си тя ме гледаше и предполагам, че си е мислила: „Но нали каза, че ще ме защитаваш? Нали ми обеща, че всичко ще бъде наред?“. Не знам какво друго можех да направя. Обадих се в полицейското управление. Обадих се и на телефона за спешни повиквания. Отидох в дома й.
— Направила си, каквото си могла.
— Тя имаше двама синове, които почти не се интересуваха от нея. Беше станала жертва на измама и ме помоли за помощ, а после я убиха. Е, сега двамата й синове са получили парите от наследството, така че поне някой е щастлив.
— Начинът, по който говориш, не е типичен за теб, Фрида. Не би казала това на някого от своите пациенти.
— Ако казвам на пациентите си това, което казвам на себе си, повечето от тях ще се самоубият.
— Предполагам, че внимаваш какво казваш и на Джоузеф, когато се обвинява за смъртта на Мери Ортън.
— Разбира се. — Изражението й се смекчи. — Казвам му, че е направил това, което е зависело от него, и че аз е трябвало да го изслушам.
— Значи за всички останали важи едно правило, а за теб — друго.
— Да.
— Защо?
— Трудно е за обяснение.
— На всеки би се отразило зле премеждието, през което ти премина. Но пред мен не говориш, че те намушкаха с нож и едва не умря. А когато понякога все пак споменаваш инцидента, говориш единствено за Мери Ортън, за Джанет Ферис, дори за Бет Кърси, която едва не те уби. А също и за Алън Декър и Кати Рипън. Всички тези хора вече са мъртъвци. Според мен ти твърде много мислиш за тях и приемаш гибелта им твърде лично. — Санди спря и се загледа в острия пламък в очите на Фрида. — За какво мислиш?
57
Сър Сидни Уотърлоу (1822-1906) е английски филантроп и политик, който е известен с това, че дарява на Лондонската община част от имотите си, между които и парка „Уотърлоу“ под мотото „градина за онези, които нямат градини“. — Бел.прев.