Много внимателно тя стъпи на капитанското място, а оттам прекрачи и се озова на пътеката. Беше облечена с тъмни дрехи — тъмносиньо долнище на анцуг и сиво дебело яке с качулка — така че дори някой да погледнеше насам, трудно би я забелязал. Винаги беше предпазлива. Много е важно да не сваляш гарда или да си мислиш, че си в безопасност. Вървеше бавно по крайбрежната алея, чувствайки как тялото й се отпуска. Трябваше да се поддържа в добра физическа форма, но това е трудно постижимо, когато цял ден си затворен в тясно пространство. Понякога правеше коремни преси вътре в каютата, а два-три пъти дневно правеше по двайсет набирания, хващайки се за ръба на отвора към палубата и броейки на глас за по-голяма точност. Ръцете й бяха силни, но не беше сигурна, че може да тича бързо и достатъчно дълго. Понякога се будеше нощем, защото усещаше стягане в гърдите и й беше трудно да диша. В такива моменти й се искаше да извика за помощ, но знаеше, че не бива.
Тя мина покрай другите къщи лодки, привързани към брега с дебели въжета. Повечето бяха празни през седмицата, а други се разпадаха — боята им се лющеше, а дървеният им корпус беше изгнил. Имаше и такива, в които постоянно живееха хора; по плоските им покриви бяха наредени саксии с цветя, имаше и велосипеди в легнало положение, чиито спици свистяха, когато излезеше вятър. Дори в тъмното тя различаваше кои от лодките са обитавани. Длъжна бе да внимава. Когато за пръв път дойдоха тук, изпита смесица от вълнение, задето се укриват, и радост, че ще се установят в собствен дом. Това щеше да е тяхното сигурно местенце, я бе уверил той: никой нямаше да знае, че живеят там, и каквото и да се случеше, винаги можеха да се приютят в лодката и да изчакат, докато отмине опасността. После той замина, като се връщаше за няколко дни всеки месец. Отначало тя се чудеше как ще прекарва времето си, когато е сама, но после с изненада откри колко много неща има за вършене. Лодката трябваше да се поддържа чиста, а това не беше никак лесно, защото бе стара и изоставена от дълго време, преди двамата да я открият. От двете й страни имаше просмукани от влагата участъци. През пода, около душа и тоалетната и в кухненското помещение проникваше вода. Прозорците бяха тесни правоъгълници и отвън никой не можеше да види нищо. Входът беше винаги заключен и когато оставяше дрехите, изпрани в мъничката мивка с калъпите сапун, които той й купи, върху столовете и масата да изсъхнат, въздухът натежаваше и леко миришеше на гнило.
Някога се наслаждаваше на простор и уют, светлината нахлуваше през широките прозорци на дома й, а на моравата цъфтяха рози. Тя си спомняше като в сън чистите чаршафи и меките дрехи. Сега живееше в тъмно и тясно пространство; дългите зимни нощи бяха толкова студени, че дъхът й се превръщаше в пара, а от вътрешната страна на малките прозорци се образуваше скреж. Не смееше да използва джобното фенерче, което той й беше дал, и единствено запалените в ниското свещи хвърляха мъждива светлина; сковаваше я страх, в стомаха си усещаше постоянна болка. Но със страха се свиква и човек може да го трансформира в решителност и сръчност и да бъде опасен.
Тя се спря и тръгна обратно. Дъждът се усили, а не искаше да се мокри. Зимата беше толкова дълга и така студена. В продължение на седмици пътеките наоколо бяха или заледени, или покрити с дебел сняг. Чувстваше се като животно, заклещено в бърлогата си. От прозорците на тясната каюта гледаше падащите отвън снежинки. Беше в постоянно очакване.
Спусна се през отвора на палубата, затвори капака след себе си и го заключи. Напълни малкия метален чайник с вода колкото за чаша чай, сложи го на печката, включи газовия котлон и го запали с едно драсване на кибритената клечка. Забеляза, че газта е на привършване: пламъкът беше слаб и син. Скоро нямаше да може да готви картофите, които съхраняваше в кош под външната седалка, нито пък да пълни с гореща вода грейката, която я спасяваше поне малко от студа, който проникваше чак до костите й. Може би той щеше да донесе пълна газова бутилка, когато се върне. Тя вярваше, че скоро ще си дойде. Беше оптимистка.
7
— Шегуваш се — Рубен се облегна назад в стола си, очевидно в добро настроение.
Фрида сбърчи чело.
— Ще прекарам с нея само няколко минути.
— Това може да се окаже невинно начало към нещо по-сериозно.
— Не мисля. Карлсън иска от мен да разбера смисъла на това, което говори тя.