Фрида и Карлсън вървяха по дългия коридор. Някакъв художник се беше постарал да освежи мрачната стена без прозорци. Минаха покрай миниатюрен природен пейзаж в основните цветове, рисунка на мост над синя река и друга, на която се виждаше зелен хълм с купол на върха и дребни човешки фигури наоколо. На една картина беше нарисувана огромна птица с неестествено ярки криле и зли тюркоазени очи. Фрида си помисли, че тя би разтревожила и най-спокойния пациент. Следваше двукрила врата, през която влязоха в друг, още по-широк коридор. Въпреки че бе обедно време, навсякъде цареше призрачна тишина. Един санитар мина покрай тях и скърцането на обувките му се чуваше съвсем ясно. Край стените бяха наредени носилки и инвалидни колички. Към тях се приближи възрастна жена с проходилка. Беше дребна и немощна и се движеше изключително бавно, поклащайки се напред-назад, сякаш тръгнала заникъде. Те се дръпнаха встрани, за да й направят път, но тя не ги погледна. Видяха, че устните й се движеха беззвучно.
— Ето тук, вляво. — Гласът на Карлсън отекна в коридора и той примигна. Влязоха в отделение с осем легла. През прозорците се виждаше малка градина. Влажната неокосена трева и избуялите плевели по краищата й придаваха запуснат вид. Няколко от пациентките, изглежда, спяха — неподвижни купчинки, завити с одеяла. Друга седеше на стола си и плачеше с писклив глас, триейки една в друга малките си сухи длани. Тя беше млада и би била красива, ако не бяха белезите от изгаряне по цялото й лице. Трета, с непретенциозен сив кок и викторианска нощница7, закопчана до малката й брадичка, редеше мозайка. Тя вдигна поглед и им се усмихна кокетно. Във въздуха се носеше миризма на риба и урина. Сестрата зад бюрото позна Карлсън и му кимна.
— Как е тя днес? — попита той.
— С нов режим на лечение е и през нощта беше по-спокойна. Но си иска вещите. Постоянно ги търси.
Раираната завеса около леглото на Мишел Дойс беше спусната. Карлсън я отдръпна леко и направи знак на Фрида да влезе. Мишел седеше в леглото с изправен гръб. Беше облечена с бежова болнична нощница, а косата й беше сресана и вързана на две конски опашки като на ученичка. Наблюдавайки я, Фрида си помисли, че на лицето й му липсва ясен контур. То приличаше на нарисувана с водни бои картина с размити пластове — кожата й бе розова, но с жълт оттенък, косата й не бе нито сива, нито кестенява; очите й бяха мътни; дори жестовете й бяха едва загатнати, като на сляпа жена, която се страхува да не се блъсне в нещо.
— Здравей, Мишел. Аз съм Фрида Клайн. Мога ли да седна тук? — Тя посочи стола с метална рамка край леглото.
— Това е мястото на приятеля ми. — Гласът й беше нисък и дрезгав, сякаш ръждясал от липса на употреба.
— Добре. Тогава ще постоя права.
— На леглото има място.
— Мога ли да седна на него? Не искам да те притеснявам.
— Аз в леглото ли съм?
— Да, в леглото си. В болницата.
— Да — каза Мишел. — Не мога да си отида у дома.
— Къде е домът ти, Мишел?
— Няма го.
— Нямаш ли дом?
— Старая се да го поддържам чист и подреден. Също и вещите си. Така той може би няма отново да си отиде. Ще остане при мен.
Фрида си спомни какво й бе разказал Карлсън за „колекцията“ й — за нейните шишета, изрезки от нокти и други боклуци, всичките прилежно подредени. Може би се беше опитала да превърне неугледната квартира в онази занемарена къща в Детфорд в свой дом, запълвайки го с единствените предмети, които можеше да прибере като свои — отпадъците на другите хора. Може би това бе нейният начин да запълни празнотата на дните си.
— Кой е този, който искаш да остане при теб? — попита я Фрида.
Мишел я погледна с невиждащи очи, а после рязко се просна в леглото.
— Седни до мен — погледът й се впери в неоновите лампи на тавана.
Фрида седна на леглото.
— Спомняш ли си защо си тук, Мишел, какво се случи?
— Отивам до морето.
— Все това повтаря: морето, реката — каза Карлсън.
Фрида го погледна.
— Не говори за Мишел, като че ли я няма тук. — После отново се обърна към нея: — Извинявай, Мишел, ти казваше нещо за морето.
Жената, която ридаеше, нададе внезапен писък, после още един.
— Самотни, самотни, самотни — промълви Мишел. — Но това не се отнася за тях.
— За кого?
— Те отново се завръщат. Също като него. Чудесно е! — После от устата й се изсипа порой от несвързани слова, подобно на камъни. Тя се сепна. — Това не е точната дума. Нямаше кръпка.
— Човекът, който беше на дивана ти…
— Срещнахте ли се с него?
— Откъде го познаваш?
Тя се опули.