— Свирите Шопен? — каза Фрида. — Това е прекрасно.
— Не бих го нарекъл „прекрасно“ — възрази Бериман. — По-скоро е неврологичен експеримент. Съществува теория, че ако практикуваш определено умение десет хиляди часа, ще постигнеш съвършенство. Постоянните упражнения стимулират миелиновата обвивка на нервните влакна, което подобрява тяхната проводимост.
— И как върви?
— Вече достигнах седем хиляди часа, но не забелязвам никакъв ефект — отвърна Бериман. — Проблемът е, че не мога да си представя как миелинът би могъл да различи доброто от лошото свирене на пиано.
— А когато не свирите Шопен, лекувате хора с редки умствени заболявания? — каза Фрида.
— Не и ако мога да го избегна.
— Но нали сте лекар?
— Реално погледнато е така — започна Бериман, — но беше грешка от моя страна. Записах се да уча медицина, но нямах желание да се занимавам с пациенти. Интересуваше ме как функционира мозъкът. Нервно-психичните разстройства са полезни от професионална гледна точка, защото помагат да се решат споровете за начина, по който възприемаме света. В миналото не е бил известен фактът, че определена част от човешкия мозък има свойството да разпознава лица; това е станало ясно едва когато пациенти със силно главоболие внезапно са преставали да разпознават собствените си деца. Но аз не се интересувам от лечението на хора с подобен проблем. Не казвам, че не трябва да бъдат лекувани. Но не искам да съм този, който ще се занимава с това. — Той подаде чаша кафе на Фрида и се усмихна. — Вие, разбира се, сте психоаналитик и вероятно си мислите, че желанието ми да възприемам медицината като предмет на философията е бягство от лекарската професия.
— Благодаря — каза Фрида, поемайки чашата. — Изобщо не съм си го помислила. Познавам много лекари, които смятат, че всичко би било прекрасно, ако ги няма пациентите.
— А сега ще ми разкажете ли за вашата пациентка?
Фрида поклати глава.
— Бих искала да дойдете с мен и да я видите.
— Как така? — изненада се той. — Кога?
— Сега.
— Сега? Къде е тя?
— В една клиника в Луишам8.
— И защо, по дяволите, да го правя?
Фрида допи кафето си.
— Мисля, че ще ви бъде интересна от философска гледна точка.
— Позволено ли ни е да вършим това? — попита Бериман.
— Там ме познават — каза Фрида. — Освен това и двамата сме лекари. Лекарите могат да ходят навсякъде.
Когато Бериман видя Мишел Дойс, на лицето му се изписа разочарование. Тя беше седнала и четеше списание „Хелоу“ с голям интерес. Изглеждаше напълно нормална. Двамата с Фрида придърпаха по един стол и седнаха. Бериман съблече дебелото си кафяво кадифено яке и го сложи на облегалката на стола. През малкия прозорец се виждаше сива стена. От навъсеното небе закапаха едри капки дъжд.
— Помниш ли ме? — попита Фрида.
— Да — отвърна Мишел. — Да.
— Това е Андрю. Двамата бихме искали да поговорим с теб.
Бериман изненадано погледна Фрида. Докато прекосяваха Лондон с колата му, тя беше мълчала почти през цялото време и не беше казала нито дума за случая.
Сега се наведе към Мишел.
— Може ли да разкажеш на Андрю за мъжа, който живееше у вас?
Мишел доби озадачен вид, все едно че я принуждаваха да говори за нещо толкова очевидно.
— Той просто живееше у дома.
— Как се запозна с него? — попита Фрида.
— Патоци и… и…
— Какво? За какво говориш?
— И… и… лодки.
Фрида погледна към Андрю, а после продължи:
— Ти какво правеше за него?
— Грижех се него — каза Мишел.
— Защото той беше в особено състояние? — попита Фрида.
— Точно така — отговори Мишел. — Беше в особено състояние.
— И имаше нужда от грижи?
— Правех му чай — каза Мишел. — Трябваше да се погрижа и за външния му вид. Беше толкова занемарен. — Тя направи пауза. — Той къде е? Къде е отишъл?
— Трябваше да замине — отвърна Фрида и погледна към Андрю. Той се изкашля и стана.
— Е, беше ми приятно да се запознаем, но се боя, че…