— Което ще рече, че…?
— Че те не правят разлика между сестричката си и куклата си и не осъзнават какво кара вятъра да духа, а камъка да се търкаля по склона. Те си мислят, че едно листо пада, защото иска да падне. С израстването мозъкът им се развива. Големите хора взаимодействат със света, като преценяват на подсъзнателно ниво кое в заобикалящата ни среда е като нас, отговорно е за действията си и е в състояние да взима решения, и кое не е. Ако ви издърпам ухото, вие ще изпищите, а ако изстържа с крак по пода, ще се чуе подобен звук. Вие и аз можем да осъзнаем разликата. Ще разбера как стоят нещата при Мишел, ако я изследваме в лаборатория…
— Не мисля, че това е възможно.
— Би било престъпление, ако не го направим — каза Бериман. — И се обзалагам, че резултатите от лабораторното изследване ще покажат, че тя е хронична алкохоличка, а може би е преживяла жестока травма на главата или пък, което е най-вероятно, има мозъчен тумор. Така че ако ще се прави такова изследване, трябва да побързаме.
— Тя е човек. Страдащ човек.
— Един много интересен страдащ човек — поправи я Бериман. — Което не може да се каже за повечето хора.
— Значи всички показания, които е дала, са просто брътвежи.
Бериман се замисли за момент.
— Не бих казал. Тя не възприема света по начина, по който ние го възприемаме. Според мен едва ли има смисъл да я питат дали тя е убила онзи мъж, защото тя не прави разлика между това какво е да си мъртъв и какво е да си жив, но останах с впечатление, че се опитва да каже истината — така, както тя я вижда. Подобно усещане сигурно е доста плашещо. Предполагам, че тя се чувства все едно е родена в един доста различен и странен свят. Бихте могли да обърнете внимание на това какво смята тя по тези въпроси. Нали с това се занимавате?
— А вие не, така ли? — отвърна Фрида.
Бериман доби сурово изражение.
— Понякога ми се иска да нося със себе си малка картичка, която да давам на хора като вас. В нея ще пише, че голяма част от науката, която е призвана да помага на хората, се практикува от мъже и жени, които го правят самоцелно, и да обикаляш наоколо, ронейки сълзи за хората, които страдат, не означава, че правиш нещо съществено, за да им помогнеш. Само дето казаното от мен е повече, отколкото би се събрало на една малка картичка, но вие отлично ме разбрахте.
— Моля да ме извините — каза Фрида. — Дойдохте дотук, прекосявайки града с една непозната жена в свободния си ден. Беше мило от ваша страна.
Погледът му се смекчи.
— Мисля, че трябва да бъде преместена в самостоятелна стая.
— Сигурен ли сте?
— Да. Присъствието на други болни около нея с нищо няма да й помогне. Тя се нуждае от тишина и спокойствие.
— Ще попитам дали е възможно — каза Фрида колебливо.
Бериман махна с ръка.
— Оставете на мен. Аз ще се погрижа.
— Наистина ли?
— Да. — Той погледна Фрида съсредоточено. — Вие помагате на полицията?
— Сътрудничеството ни е неангажиращо.
— Как се стигна до това сътрудничество?
— Някой друг път — отклони въпроса Фрида. — Това е дълга история. — Тя се обърна и погледна към Мишел Дойс, която гледаше втренчено пред себе си, а списанието стоеше затворено в скута й. Хрумна й една мисъл. — Този синдром — каза Фрида.
— Кой по-точно?
— При който болните си мислят, че техен близък е бил заменен с двойник.
— Синдромът на Капграс.
— Сигурно е ужасно — каза Фрида. — Толкова ужасно, че човек едва ли би могъл да си го представи.
Когато излязоха във фоайето, тя го спря.
— Бихте ли ме почакали за няколко минути?
— Имам ли избор?
— Благодаря.
Фрида влезе в магазина на болницата. Имаше лавици със списания, рафтове с чипс, бонбони и сладкиши и нездравословни напитки, както и отблъскващи на вид спаружени ябълки и изсъхнали портокали, книжки със судоку и кош с играчки, поставен в един ъгъл. Фрида отиде и започна да рови в него.
— Мога ли да ви помогна? — попита я продавачката. — Нещо специално ли търсите?
— Плюшено мече.
Жената я погледна със съчувствие.
— Имате болно дете тук — каза тя. Фрида не я опроверга. — Не съм сигурна дали имаме плюшени мечета. Но имаме една интересна кукла, която започва да плаче, когато я сложиш да седне.
— Не мисля, че е подходяща.
Фрида измъкна от купчината една зелена плюшена жаба с изпъкнали очи, след това парцалена кукла с дълги тънки крачета и една грозна змия. На дъното на коша откри меко плюшено куче с клепнали уши и копчета вместо очи.
— Това ще свърши работа.
Тя изтича нагоре по стълбите до отделението и застана пред медицинската сестра зад бюрото.