— Бихте ли дали това на Мишел Дойс от шесто легло?
— Не искате ли вие лично да й го дадете?
— Не.
Сестрата повдигна рамене.
— Добре.
Фрида тръгна обратно, но се спря до двукрилата врата. С крайчеца на окото си видя как сестрата подаде играчката на Мишел. Взря се внимателно: Мишел сложи кучето да седне на възглавницата и му кимна с уважение. После докосна с пръст носа му, усмихвайки се срамежливо; взе чашата си с вода и я опря в муцунката му. На лицето й се изписа нежна загриженост и тревожно щастие. Толкова малко й трябваше! Фрида отвори вратата и се плъзна безшумно в коридора.
Понякога спеше по цели дни. Тя съзнаваше, че не бива така, но апатията я побеждаваше и я караше да се свие на топка с дебелите си дрехи и влажна коса, да затвори уморените си очи и да се отпусне в прегръдките на мрачни сънища, в които имаше зелени водорасли и рядка, копринена кал. Усещаше, че е заспала: сънищата й се преплитаха със случващото се наоколо. Със стъпките по крайбрежната алея, от която някога мъжете са теглили шлеповете, с близки и далечни гласове, с ясните команди, които се чуваха от преминаващите наоколо гребни лодки.
Когато най-накрая се събуждаше, беше отпусната и натежала от съня. И се чувстваше виновна. Ако той я видеше, щеше да се ядоса и да се разочарова. Да се почувства предаден. Тя мразеше това. Спомни си майка си с отпуснатите й рамене и храбра усмивка, която се появяваше за малко на устните й и изчезваше. Няма по-лошо от това да разочароваш някого.
В този ден тя неволно беше заспала и когато внезапно се събуди, не можа да си спомни къде се намира: по брадичката й се бе стекла слюнка, косата я сърбеше, а бузата я болеше от допира до грубата тъкан на мястото, където бе легнала. Не можеше да си спомни коя е. Беше никоя — една безформена фигура без име и без собствено „аз“. Почака известно време. Мислите й се проясниха и тя отново знаеше коя е. Притисна лицето си към тесния прозорец и се загледа в течащата река. Край лодката й плаваха два едри лебеда. Видя как впериха в нея злите си очи.
9
— Този случай — каза комисар Крофорд с едва прикрито раздразнение. — Приключвате ли го вече?
— Всъщност — започна Карлсън, — има няколко…
— Прочетох предварителния доклад. Струва ми се, че нещата са ясни. Жената не е с всичкия си. — Комисарят потупа с пръст по слепоочието си. — Какъв е смисълът да ровим повече? Убила го е в пристъп на умопомрачение. Но вече е настанена в психиатрична клиника и не е опасна за околните.
— Ние обаче все още не знаем коя е жертвата.
— Наркотрафикант?
— Не открихме доказателства за това.
— Прегледахте ли архивите за безследно изчезнали хора?
— И там нищо. Ще разпитам всеки от обитателите на хостела и кой знае — може пък да ни насочат към вярната следа.
— Само ще си загубиш времето.
— Все пак става дума за убит човек.
— Това не са ти изчезналите деца, Мал.
— Искате да кажете, че на хората им е все едно?
— Тук говорим за приоритети — каза намръщено Крофорд. — Поне вземи със себе си Джейк Нютън. Нека да види в какви лайна сме принудени да газим.
Карлсън понечи да каже нещо, но Крофорд го прекъсна:
— За Бога, Мал, приключвай вече с този случай.
Днес Джейк се беше издокарал с панталони от ситно кадифе и с обувки от светлокафява кожа, лъснати до блясък, с жълти връзки. Когато слезе от колата, разтвори чадъра си — валеше силен дъжд, който постепенно преминаваше в сняг — и пристъпи предпазливо във входа на къщата, придърпвайки пред гърдите си двата края на сакото си без копчета. Лентите бяха прибрани, тълпата от зяпачи отдавна я нямаше и по нищо не личеше, че тук е било извършено престъпление, с изключение на лепенката, с която полицията беше запечатала вратата на Мишел Дойс. На площадката зад входната врата боклукът си стоеше и навсякъде се носеше познатата смрад на кучешки изпражнения и на гнило, която полепна по гърлото на Карлсън и накара Джейк Нютън да примигне. Той извади от джоба си голяма бяла носна кърпа и без причина издуха носа си няколко пъти.
— Тук като че ли въздухът е малко застоял — успя да каже той.
— Едва ли имат чистачка — отвърна Карлсън и го поведе нагоре по стълбите, като внимаваше къде стъпва.
По-късно, разговаряйки с Ивет, той не можеше да определи след кой от трите разговора се е почувствал по-депресиран. Лайза Болианис беше най-самотна. С набръчканото си зачервено лице, тънки ръце и крака и бирено коремче, тя изглеждаше като прехвърлила четиридесетте, но се оказа, че е само на трийсет и две. Лайза беше алкохоличка, загубила дома си и двете си деца. Вонеше на евтин алкохол и говореше с равен глас и неясна дикция. Карлсън видя, че под леглото й имаше бутилки, а отгоре му бяха струпани няколко мръсни одеяла и скъсана розова пухена завивка. Дрехите й бяха натъпкани в две черни торби за боклук в единия ъгъл. За Мишел Дойс каза, че е „симпатична“, но не знаеше нищо за нея, нито за мъжа, намерен мъртъв в апартамента й. Добави още че много непознати мъже идват в къщата, но тя не общува с тях и не би разпознала никого, ако й покажат снимка. Обясни, че в живота си е имала много мъже, но от никого не е видяла добро, като се почне от пастрока й. В ъгълчетата на устата си имаше ранички от студа и когато се опита да се усмихне на Карлсън, той забеляза как се цепнаха. Бележникът беше в ръцете му, но той не написа нищо в него. Какво правеше тук — нали Ивет и Крис Мънстър вече я бяха разпитали? Какво друго очакваше? През цялото време Джейк беше стоял до вратата, пристъпвайки неспокойно и чистейки въображаеми влакънца от ръкава на сакото си.