Ако Лайза Болианис беше най-самотната от обитателите, то Тони Метески беше най-далече от всякакви социални контакти — огромна, изплашена човешка развалина. Той отбягваше погледа на Карлсън, клатеше се напред-назад и изричаше безсмислени неща, несвързани думи и части от изречения. Иглите от спринцовки ги нямаше. Група от общински работници бяха дошли, облечени в специални екипи, подобни на водолазни костюми, и им беше отнело цял ден да почистят жилището. Карлсън се опита да изкопчи от Метески нещо за наркодилърите, които бяха превзели дома му, но той започна да трие неспокойно една в друга дебелите си длани, а подпухналото му лице се изкриви от ужас.
— Успокой се, Тони, в безопасност си — каза Карлсън. — Нужна ни е помощта ти.
— Не искайте това от мен.
— Виждал ли си някой да влиза в жилището на Мишел Дойс — някой от тези, които са идвали в твоя апартамент?
— Аз съм едно голямо бебе. Няма да кажа на никого. Дебело миризливо бебе. — Той се изсмя нервно, очаквайки Карлсън да отвърне с усмивка.
— Мъжете, които идваха в жилището ти, са те заплашвали, нали?
— Всичко е наред.
Карлсън се отказа да го разпитва повече.
Джейк не го придружи до апартамента на Майкъл Райли. Предпочете да го изчака в колата. Карлсън беше предупреден за кучето на Райли. Макар и вързано с верижка за радиатора, то така ожесточено се хвърляше напред и ръмжеше срещу него, че Карлсън очакваше всеки миг радиаторът да се откъсне от стената. Въздухът беше натежал от миризмата на кучешка козина и кучешки изпражнения, а също и на кучешката храна, изсипана в пластмасова купичка. От тримата, обитаващи хостела в момента, Майкъл Райли бе най-словоохотливият. Той крачеше из стаята, размахвайки показалеца си във въздуха. По думите му Метески беше откачалка, а Лайза Болианис не виждаше по-далеч от носа си, но той, Майкъл, би могъл да му каже някои неща. Искаше да сътрудничи пълноценно при всякакъв вид разследване. Знаела ли, например, полицията, че тук идват деца, за да се тровят с наркотици — те наистина бяха деца, на не повече от четиринайсет години! Това не беше редно. Той знаеше, че едва ли е най-подходящият човек да говори за тези неща, но онези дни бяха останали в миналото; беше излежал присъдата си, беше станал нов човек и живееше по правилата. Сега имаше желание да помогне.
— Разбирам — каза Карлсън със сериозен тон. Беше работил достатъчно дълго в полицията, за да разпознае веднага пристрастения към кокаин. — Можете ли да ни кажете нещо за Мишел Дойс?
— За нея ли? Тя ме избягваше. Опитвах се да се държа приятелски, но с тези откачалки е невъзможно. Първия път, когато я видях, тя искаше да ме почерпи с чай, но после размисли. Смятам, че причината беше Бъз. Тя не те хареса, нали, Бъз? — Бъз изръмжа и от отворената му уста се проточиха лиги. Радиаторът леко се разтресе. — Тя не се задържаше много вкъщи — все обикаляше навън и събираше разни неща. Веднъж я видях долу край реката — беше настъпил отливът и тя вадеше някакви предмети от калта.
— Някога виждали ли сте я с друг човек?
Той поклати отрицателно глава:
— Нито пък съм я чувал да говори много.
— Дилърите, които са използвали жилището на господин Метески — те ходеха ли и по другите апартаменти?
— Разбирам накъде биете.
— Тогава отговорете на въпроса.
— Не. Не ходеха.
— Нито в апартамента на Мишел Дойс?
— Тя живееше съвсем изолирано. Една много тъжна жена, това е моето впечатление. Защо иначе би се озовала в тази дупка? Човек не би живял тук, ако има къде другаде да отиде, нали така? Аз поне имам кучето си, а, Бъз? Двамата с него си правим компания.