От широкия гръден кош на Бъз излезе призрачен звук и той завъртя очи към стопанина си.
Фрида тръгна по Блекфрайърския мост, спря се по средата и погледна на запад към Окото на Лондон и Биг Бен, а после на изток към гладкия купол на катедралата „Свети Павел“. Всичко проблясваше и се разтваряше в падащия сняг, който се превръщаше в киша по пътната настилка. После тя продължи с бърза крачка, сякаш да се отърси от чувството на страх и униние. Не се спря при Смитфийлд Маркет13, нито по „Сейнт Джон стрийт“. Накрая стигна до Излингтън и се озова пред къщата на Клои и Оливия, подранила с пет минути за урока по химия на племенницата си. Потропа с чукчето по входната врата и отвътре се чуха забързани стъпки. През последните няколко месеца Клои бе израснала на височина и бе отслабнала, а косата й бе подстригана много късо, стоеше на неравни кичури и Фрида се зачуди дали сама не я бе орязала. Черният й грим се бе размазал, а на носа си имаше нов пиърсинг. На шията й се виждаше смучка.
— Слава Богу, вече си тук — каза Клои патетично.
— Защо?
— Мама е в кухнята с мъж.
— Не е голяма драма.
— Запознала се е с него в интернет.
— Това проблем ли е?
— Мислех, че поне ти ще си на моя страна.
— Не знаех, че трябва да взема нечия страна.
— Аз не съм ти пациент, Фрида.
Фрида изчисти ботушите си на изтривалката в антрето и окачи палтото си на закачалката. Тя пристъпи в пълния безпорядък на дневната и се огледа къде да седне.
— Учебникът по химия — напомни й Фрида.
Клои направи гримаса.
— Петък е. Но какво ли друго да очаквам от скапания си живот?
Снегът отново се обърна на дъжд. Валя през останалата част от деня и през цялата нощ — така напоително, че по пътищата започнаха да се стичат реки, а в парковете се образуваха локви, които се сливаха една с друга. Отводнителните канали преливаха. Около движещите се коли се образуваха арки от кални струи. Речните канали бълбукаха. По улиците хората притичваха между магазините, скрити под чадърите си, които обаче трудно ги опазваха. Подгизналият свят сякаш се смали. През студената дъждовна пелена беше почти невъзможно да се види краят на улицата или върхът на близкото дърво. Кафявите води на Темза постепенно изпълваха коритото й. Не спираше да вали. В къщите и жилищните блокове, сами или по двойки, хората лежаха в леглата си и слушаха как дъждовните капки барабанят по прозорците им. Вятърът свиреше в клоните на дърветата, а капаците на кофите за смет тракаха по улиците в непрогледния мрак.
На малка уличка в Поплар, Източен Лондон, която минаваше през обезлюдените жилищни комплекси около река Лий, една улична шахта се препълни. Малко след три през нощта капакът й се отмести и десетина минути по-късно кичур коса изплува на повърхността. Отдолу нещо слабо проблясваше.
Но едва към осем и половина сутринта, когато поройният дъжд се усмири и премина в ситен дъждец, едно момче, разхождащо териера си, се натъкна на останки, които очевидно бяха човешки. И очевидно бяха на жена.
Фрида се събуди в пет сутринта. Обичаше да си стои в малката подредена къща, когато природните стихии навън бушуваха. Беше се погрижила да укрепи дома си срещу дъжда, чиито капки летяха като куршуми срещу прозорците й, и срещу поривите на вятъра, съизмерими по мощ с бурно море, чийто прилив приближаваше с грохот. Тя полежа известно време, без да мисли за нищо, просто слушаше, но постепенно умът й се проясни и мислите нахлуха в главата й. Те бяха свързани с хора, чиито лица виждаше ясно: Санди, който беше толкова далеч, но чиито пръсти я докосваха, когато спеше, а ръцете му я обгръщаха в страстна прегръдка; Алън с неговите кафяви очи на кокер шпаньол, който беше изоставил жена си и беше изчезнал; неговият еднояйчен брат близнак Дийн, мъртъв вече повече от година, но който отново бе започнал да се появява в сънищата й с мазната си усмивка; съпругата на Дийн, Тери; Роуз — тъжната и предпазлива сестра на Тери; Мишел Дойс с повехналото си лице и едри мазолести длани, която говореше на мъртви мъже и плюшени играчки, сякаш разбираха какво им казва. Фрида обърна глава към прозореца в очакване светлината на деня да проникне през завесите. Думи и фрази проблясваха в ума й като светли лъчи в мрака. Опита се да сложи настрана тревожните си мисли и да ги назове подходящо.
Малко преди шест тя стана от леглото, облече халата си и слезе на долния етаж, за да запали камината в хола и да си направи кана с кафе. Беше неделя. Днес нямаше пациенти, на които да обръща внимание, нито конференции, на които да присъства, нито задължения, с които да се съобразява. Беше планирала да излезе на разходка из мокрите улици, да отиде до пазара за цветя, да се зареди с провизии, да отскочи до бистрото на приятелите си на №9, където да изяде купа прясна овесена каша или канелено кравайче. Може би щеше да отдели един-два часа, за да нарисува нещо в ателието си, което се намираше на тавана на тясната й къща, все едно че беше орлово гнездо. Вместо това тя седна край камината, като от време на време се навеждаше да раздуха огъня. Изпи няколко чаши кафе, премисляйки събитията от изминалата седмица и позабравените емоции, пробудили се отново по време на изслушването и след неочакваната повторна поява на Карлсън в живота й.
13
Един от най-големите пазари на Лондон, помещаващ се в сграда във викториански стил. — Бел.прев.