На вратата се позвъни.
10
Карлсън изглеждаше странно на прага на Фрида, все едно бе с маскараден костюм. Беше с черни джинси, вълнен пуловер и кожено яке и целият мокър от дъжда. Косата му беше влажна и прилепнала към главата и това го правеше да изглежда по-възрастен и по-слаб.
— Стресна ме — каза тя. Обхвана я безпокойство, че не й носи добри новини. — Не си с костюм.
— Неделя е — отвърна Карлсън.
— Искаш ли кафе?
— Не, благодаря. Може би някой друг път.
— Ще влезеш ли?
— Само за малко. — Той прекрачи прага. — Дойдох да ти кажа, че утре сутринта ще имаме съвещание във връзка със случая. По всяка вероятност ще го обявим за приключен. Много бих искал да присъстваш, ако не си заета с пациент.
— В колко часа?
— В девет и половина.
— Имам свободен промеждутък. Мога да дойда за един час.
— Чудесно. Ще присъства и човек, когото вероятно познаваш. Д-р Хал Брадшо.
— Чувала съм за него.
— Сътрудничи ни при изготвянето на психологически профили. Хонорарът му е висок, но комисарят държи на него.
— Не искам да влизам в професионална битка.
— На съвещанието трябва да решим дали да изпратим делото в Кралската прокуратура. Ще дойдеш ли?
— Добре — съгласи се Фрида. — Но едва ли си дошъл у дома рано сутринта в неделя само за да ми съобщиш за утрешното заседание.
— Права си.
Сега, когато моментът беше настъпил, той не знаеше как да започне.
Тя го погледна загрижено.
— Ела да отидем в кухнята, все пак ще ти направя кафе. Аз вече изпих няколко чаши, мисля, че и на теб ще ти дойде добре.
Карлсън я последва и тя взе от хладилника пакет с кафе на зърна. От един плик извади макова кифла и му я сервира в чиния. Той стоеше до прозореца и я наблюдаваше безмълвно. Когато чашата му с кафе беше вече на масата, той съблече якето си и двамата седнаха един срещу друг.
— Хайде, разказвай.
— След поройния дъжд и наводнението — започна той и млъкна.
— Наводнението… — подсказа му Фрида.
— Вчера сутринта момче и кучето му са се натъкнали на човешки останки, които плували в препълнена улична шахта в Поплар. През следващите няколко дни ще бъде направен пълен тест за идентичност. Вероятно ще се провери и зъбното досие. Но аз знам какво ще открият.
Фрида седеше притихнала, вперила в него черните си очи. Той протегна ръка и я постави върху нейната.
Тя не отвърна на жеста му, но и не отдръпна ръката си.
— Кати Рипън — каза Фрида накрая.
Кати Рипън, младата стажантка, която професор Сет Баунди — специалист по еднояйчни близнаци и техните генетични особености — беше изпратил в дома на Дийн Рийв миналия декември по повод информация, която Фрида му беше дала. Кати Рипън, която никой не беше виждал оттогава и която родителите й все още очакваха. Кати Рипън, която тежеше на съвестта на Фрида като воденичен камък, и чието слабо, интелигентно лице се появяваше в съзнанието й и когато спеше, и когато беше будна.
— По останките е намерен кичур коса — каза тихо Карлсън, отдръпна ръката си и взе чашата с кафе.
Фрида знаеше, че Кати Рипън е мъртва. Беше абсолютно сигурна. И въпреки това се почувства така, сякаш някой я бе ритнал в корема. Едва намери сили да попита:
— Родителите й знаят ли?
— Съобщихме им вчера следобед. Исках да ти го кажа, преди да си го прочела във вестниците.
— Благодаря — отвърна Фрида.
— Ситуацията при Кати Рипън е била различна от тази с отвлечените деца — обясни Карлсън. — Дийн не се е нуждаел от нея. Когато разбрахме, че е изчезнала, тя най-вероятно вече е била убита.
— Предполагам. — Тя с усилие го погледна. — Благодаря ти.
— За какво? За това, че ти донесох лоша новина?
— Да. Не беше длъжен да го правиш.
— Напротив. Има някои неща… — В същия миг прозвуча електронна версия на „Арията на тореадора“. Карлсън извади джиесема от джоба си и го погледна.