Фрида видя как лицето му помръкна.
— От службата ли е?
— Не, от семейството.
— Трябва да тръгваш?
— Да. Съжалявам.
— Няма нищо.
След като го изпрати, тя дълго не можа да помръдне. Само облегна главата си от вътрешната страна на входната врата. Опита се да не мисли какво е преживяло младото момиче. Подобна съпричастност не се отразява добре на хората, каза си тя. И все пак. Спомни си за всеобщата радост, когато намериха децата, и за триумфалните пресконференции. А през това време Кати Рипън е била някъде под земята, без никой да знае нищо за нея — умна млада жена, енергична, отзовала се с готовност на молбата на шефа си, застанала с бележника си и подготвените въпроси на прага на Дийн Рийв — на входа на черната дупка, засмукала я завинаги.
Фрида искрено се надяваше Карлсън да е прав, че Кати Рипън е умряла бързо, без да страда или да бъде погребана жива. Случваха се такива неща: жертвите знаеха, че спасителите им са точно над тях, но не бяха в състояние да извикат, за да бъдат чути. Тя потрепери. За момент си представи, че малката й къща — сгушена в задната уличка и заобиколена от високи сгради, с полутъмните си стаи и стени в наситени цветове — е подземие, а не нейно тихо убежище, и тя самата е подземна твар, криеща се от външния свят.
И тогава, подобно на тяло, изплувало на повърхността на тъмно езеро, в съзнанието й се появи мисълта за Кари Декър: какво й беше разказала за съпруга си Алън, еднояйчния брат близнак на Дийн, и как беше изчезнал от живота й. Тя притисна още по-силно главата си във вратата; мозъкът й работеше на пълни обороти, мислите й бушуваха. Не можеше да ги укроти — миналото преливаше в настоящето, имаше неща, които трябваше да си изясни. Запита се защо прави това. Нужно ли беше да се връща назад?
В понеделник, в осем сутринта, Фрида имаше сеанс с един двайсет и пет годишен мъж, който приличаше по-скоро на момче и който се беше привел напред в креслото си. Първите десет минути едрото му тяло се разтърсваше от ридания, после той стана, препъвайки се, и коленичи пред нея, опитвайки се да я накара да го прегърне и да го подържи в обятията си. Нуждаеше се от подкрепа, от някой, който като любяща майка да му каже, че всичко ще се оправи, че тя ще поеме върху себе си товара от плещите му. Беше самотник, човек без любов, изгубена душа. Мислеше си, че Фрида би могла да се превърне в негова майка закрилница, в негова приятелка и спасителка. Тя го хвана за изпръхналата от студа ръка и го отведе обратно на мястото му. Подаде му кутия с хартиени кърпички, каза му да не бърза, седна в червеното си кресло и зачака. През това време той плачеше на воля, попиваше мокрото си от сълзи лице и се извиняваше, хлипайки. Тя го наблюдаваше мълчаливо и когато престана да плаче, го попита:
— Защо през цялото време се извиняваше?
— Не знам. Чувствах се глупаво.
— Защо глупаво? Ти беше тъжен.
— Не знам. — Той я погледна безпомощно. — Не знам. Не знам. Не знам откъде да започна. Откъде трябва да започна?
След като пациентът й си тръгна, Фрида направи обичайните записки и се отправи към станцията на метрото на „Уорън стрийт“. Оттам хвана мотриса, която по някое време спря в тунела и остана там петнайсет минути. От микрофона се чу глас, който съобщи за „прегазен човек на станцията в Ърлс Корт“, което предизвика шепот на недоволство. „Това дори не е на същата линия“, промърмори жената до нея. Фрида слезе на следващата спирка, огледа се за такси в дъжда и след като не видя нито едно, продължи пеша. Но въпреки това закъсня за съвещанието само с няколко минути. Около масата бяха седнали петима: Карлсън, комисар Крофорд (с когото никога не се бе срещала, но го бе виждала в миналогодишните му интервюта по телевизията, когато говореше за огромната работа, извършена от полицията по издирването и намирането на малкия Матю и как той уж не желаеше да му се приписват някакви заслуги) и Ивет Лонг (която й хвърли учуден поглед, все едно се питаше какво ли прави тя там). Имаше и двама мъже, които не познаваше: единият, когото комисарят представи като Джейк Нютън, се втренчи в нея, като че ли виждаше рядък музеен експонат. Другият беше д-р Хал Брадшо. Той изглеждаше малко над петдесетте, а черната му къдрава коса беше тук-там прошарена. Носеше тъмен костюм на бледозелени райета. Когато Карлсън го запозна с приноса й по разплитането на загадката около Дийн Рийв, Брадшо я погледна намръщено.
— Не виждам смисъл от присъствието й — обърна се той към комисар Крофорд. — Разбира се, това е лично мое мнение.