Маги се стресна от вида на мъжа, седнал на дивана. Възприятията й се забавиха и деформираха, сякаш се намираше дълбоко под водата или пък сънуваше. Объркана, тя се зачуди защо човекът е облечен с толкова странен водолазен костюм — син, на петна, на места пропукан, на други съдран, и защо очите му бяха жълти и помътнели. После изведнъж започна да търси трескаво телефона си, изпусна го, но пръстите й отказаха да й се подчиняват и не искаха да го вдигнат от зацапания килим — беше осъзнала, че това не е никакъв костюм, а голото, подуто и гниещо тяло на един мъртъв от доста време човек.
2
— Февруари трябва да бъде забранен със закон — каза Саша, заобикаляйки една локва.
Тя и Фрида вървяха по улица, застроена с модерни офис сгради, които с височината си закриваха небето и правеха мрачния ден да изглежда още по-мрачен. Всичко наоколо тънеше в цветовете на стара фотография — черно, сиво и бяло. Сградите блестяха в различни нюанси на сивото, небето беше мразовито и безцветно, а минувачите — повечето мъже, стиснали в едната ръка тънко куфарче с лаптоп, а в другата готов за разпъване чадър — бяха облечени в костюми и палта в строги тъмни тонове. Само червеният шал около врата на Фрида беше като ярко петно в безличната картина.
Фрида крачеше бързо и Саша, въпреки че беше по-висока от нея, трябваше да подтичва, за да не изостава.
— А също и вторниците — продължи тя. — Февруари е най-неприятният месец в годината, по-неприятен и от януари, а вторник е най-неприятният ден от седмицата.
— Това не се ли отнася за понеделник?
— Не, вторниците са по-неприятни. Как по-точно да се изразя… — Саша млъкна за малко, опитвайки се да намери най-подходящите думи. — В понеделник все едно скачаш в леденостудена вода и това по някакъв начин те възбужда. Във вторник все още си във водата, но възбудата вече е преминала и на теб просто ти е студено.
Фрида я погледна и забеляза, че кожата й е побледняла от зимния мраз, което я правеше да изглежда по-крехка от обичайното, макар че нищо не беше в състояние да скрие необикновената й красота — нито дебелото палто, в което се бе сгушила, нито вързаната й в стегната опашка тъмноруса коса.
— Напрежение в работата?
Те завиха покрай един вино бар и се отправиха към „Канън стрийт“, сред шума на червените автобуси и такситата. Започна да ръми.
— Не съвсем. Просто имахме съвещание, което продължи ненужно дълго, защото някои хора обичат да слушат собствения си глас. — Саша внезапно спря и се огледа наоколо. — Мразя тази част от Лондон — каза тя без злоба, като че ли едва сега бе забелязала къде се намират. — Когато ми предложи да се разходим, помислих, че ще бъде край реката или в някой парк. Тук е доста необичайно място за разходка.
Фрида забави ход. Двете вървяха край заградена тревна площ, неподдържана, обрасла с коприва и избуяли храсти.
— Някога тук имаше църква — каза тя. — Нея отдавна я няма, както и църковния двор. Но този малък парцел е оцелял и е напълно забравен сред всичките тези офис сгради. Една останка от миналото.
Саша надникна през оградата и видя купищата фасове.
— А сега хората идват тук да изпушат по една цигара.
— Когато бях малка, на седем или осем години, баща ми ме доведе в Лондон.
Саша се вгледа внимателно във Фрида: досега никога не беше споменавала нищо за семейството си, нито беше споделяла спомени от детството си. През тази година и нещо, откакто се познаваха, тя беше разказала на Фрида почти всичко за живота си — за отношенията с родителите си и с безотговорния си по-малък брат, за любовните си авантюри, за приятелствата си; неща, които бе крила дълбоко в себе си, изведнъж излязоха наяве. Личният живот на Фрида обаче си остана загадка.
Двете се бяха запознали преди повече от година. Саша беше потърсила помощ от Фрида в качеството си на пациент. Тя все още си спомняше онзи първи и единствен сеанс, когато беше разказала на Фрида шепнешком, избягвайки съсредоточения й поглед, как беше спала с психотерапевта си. Или по-точно — как психотерапевтът й беше спал с нея. Като истински акт на откровение мръсната й тайна изпълни тихата стая, а Фрида, леко наведена напред, с внимание и съчувствие бе прогонила обидата и срама, стаени в душата й. Саша си беше тръгнала изтощена, но пречистена. Едва по-късно научи, че веднага след сеанса Фрида е отишла в ресторанта, където психотерапевтът вечерял с жена си, и му забила юмрук в лицето, предизвиквайки хаос и оставяйки след себе си изпочупени чаши и чинии. После се беше озовала в полицейския участък с бинтована ръка, но колегата й не беше пожелал да подаде жалба срещу нея и беше заплатил всички щети в ресторанта. Не след дълго Саша, която беше специалист по генетика, й върна жеста, като направи тайно ДНК анализ на улика, която Фрида на своя глава беше донесла от полицейското управление. Двете се сприятелиха, но приятелството им беше доста необичайно. Фрида никога не говореше за чувствата си. Тя нито веднъж не спомена бившия си приятел Санди, откакто той замина да работи в Америка, и единствения път, когато Саша я попита за него, Фрида й отвърна със смразяваща любезност, че не й се говори на тази тема. Предпочиташе да обсъждат някакво произведение на архитектурата или да разкаже малко известен факт за Лондон, на който случайно се бе натъкнала. От време на време канеше Саша да посетят някоя изложба или й се обаждаше да я пита дали е свободна, за да излязат да се поразходят. Саша никога не й отказваше. Отменяше интимна среща или излизаше от работа, за да последва Фрида из лондонските улици. Тя чувстваше, че по този начин Фрида изгражда приятелско доверие помежду им и че придружавайки я в тези обиколки, като че ли отнемаше голяма част от самотата на приятелката си.