— До десет години, а може би и пет, този район ще бъде изцяло обновен. Неугледните къщи ще бъдат разрушени и на тяхно място ще се появят лъскави офис сгради — каза Фрида, като се спря пред №3.
— Звучи добре.
— Но все пак ще трябва да намерят място, където да натикат всички аутсайдери, несретници, безпътни и забравени от Бога хора.
— Тук ли е бил намерен твоят човек?
— Да, макар че не бих го нарекла „свой човек“.
— Какво правим тук? Каза, че случаят е приключен.
— Приключен е. Решиха, че Мишел Дойс го е направила и че няма да е в състояние да отговори на обвиненията в съда. Просто исках да видя къде е живяла напоследък. Помислих, че бихме си поговорили по-добре, ако повървим пеша.
Тя се обърна и двамата с Джак тръгнаха обратно по „Хауард стрийт“ към „Детфорд Чърч стрийт“.
— Май че нямам нищо интересно за обсъждане — смотолеви Джак.
— Аз съм ти ръководител от почти две години.
— Беседите ми с теб са единствените светли мигове от седмицата. Всичко останало… — Той извърна лицето си, за да не може тя да го види.
— Всичко останало?
— Обичам да говоря за проблемите на хората, но не обичам да разговарям с тях. На теория ми е интересно, но намирам за напълно безсмислено да седя в малкия кабинет и да слушам как някой ми разказва какво му е казал пастрокът му, когато той е бил на шест. Може би това не е моето призвание. Опитвам се да слушам какво ми говори човекът насреща и изведнъж се улавям, че си мисля какво ще ям на обяд или кой филм ще отида да гледам. Житейските истории на хората в повечето случаи са безрадостни и скучни.
Фрида го погледна внимателно.
— А какъв е твоят живот?
— Ще ти кажа кое беше хубаво — миналогодишната история с Алън и Дийн, когато, макар и отчасти, бях ангажиран с разбулването на мистерията. Тогава всичко имаше смисъл и се намираха съответните отговори — все едно държиш ключ, който превърташ в точно определена ключалка и вратата се отваря. Иначе през повечето време седя с някого в малкия кабинет и си разменяме думи.
— Разменяте си думи? — повдигна вежди Фрида. — Така ли възприемаш беседите с пациентите?
— Знаеш ли какво си мисля, Фрида? Мисля си, че продължавам да се занимавам с това единствено заради теб. Защото искам да съм като теб. Защото когато съм с теб, нещата имат смисъл. А през останалото време си мисля, че терапевтичните сеанси са една голяма заблуда, шега с хора, които се изживяват като герои, защото страдат, и това е едничкото, за което искат да говорят.
— Звучиш ми сърдито. Сякаш искаш да попиташ: „Ами аз?“.
— Те ми поднасят някаква отвратителна житейска бъркотия, а аз й придавам определена форма — без значение каква. Иска ми се да им кажа да погледнат извън себе си, към света, който ни заобикаля. Там е истинското страдание. Изнасилвания, убийства и смазваща бедност.
Фрида го докосна по рамото. Бяха излезли от „Детфорд стрийт“ и се бяха озовали пред малка църква със старинна кула, намираща се встрани от пътя. Върху единия от стълбовете на портата имаше скулптура на череп и кости; вдясно се издигаше костница.
— Свети Николай открай време е бил покровител на моряците — каза Фрида, докато влизаха през портата в малкото гробище. — Нормално е да има църква с такъв символ край доковете.
— Не съм влизал в църква от погребението на баба ми — каза Джак.
— В далечното минало този храм се е намирал извън града. Наоколо е имало зеленчукови и овощни градини, а край пристаните са били завързвани малки лодки. Поклонниците са се отбивали тук на път за Кентърбъри. Кристофър Марлоу14 е бил убит при свада в една къща наблизо. Бил е погребан в това гробище.
— А къде е гробът му?
— Гробът му не е бил обозначен и си остава неизвестен.
Джак потрепери от студ и потропа с крака да се стопли. Огледа жилищните блокове, построени около църквата.
— От тогава до сега е станала доста незабележима.
— Отново ще започнат да я забелязват.
Върнаха се обратно на пътя, който минаваше край реката. На отсрещния бряг се издигаха небостъргачите на Канари Уорф15, чиито светлини проблясваха в мрачния февруарски ден, но тук, на отсамната страна, беше истинска пустош. Едно малко начално училище изглеждаше затворено, въпреки че беше вторник и все още февруари. Минаха покрай гробище за метални отпадъци, през чиито железни врати се виждаха купища ръждиво желязо, край стените му растяха коприва и къпинови храсти, а най-отгоре минаваше бодлива тел. Имаше няколко изоставени къщи със заковани врати и изпочупени прозорци, а в съседство с тях стара запустяла фабрика с напукани стени, на една от които все още стоеше избеляла табела „Обектът се охранява от кучета пазачи“. Джак повървя още малко нагоре по улицата и притисна лице в някакъв парапет. Отвъд него се виждаше дълбок кален изкоп, където навремето бе имало сграда, а в далечния край все още стоеше някакъв склад, през чиито полуразрушени стени можеха да се видят лъскавите небостъргачи на Докландс16.
14
Известен английски драматург, поет и преводач от епохата на кралица Елизабет I. — Бел.прев.
15
Единият от двата най-големи финансови центъра на Обединеното кралство, където се намират седалищата на най-крупните световни банки, финансови корпорации и медийни организации. — Бел.прев.
16
Район в Източен — Югоизточен Лондон, където едновремешните докове са били застроени и превърнати в жилищни и търговски комплекси. — Бел.прев.