Карлсън се намръщи.
— И смяташ, че всичките са негови?
Мънстър поклати глава.
— Не, по-скоро става дума за кукувичене.
— Какво е това? — попита Нютън.
Тримата полицаи втренчиха погледи в него и той видимо се смути.
— Кукувичене — обясни му Мънстър, — на жаргон означава случай, при който наркодилър намира някой уязвим и безпомощен човек и превръща дома му в свърталище на наркомани, където продава стоката си.
— Предполагам, че въпросният обитател — как му беше името — не ти е дал информация за починалия.
— Той говореше несвързано през цялото време.
— Що за място е това? — попита Ивет.
Мънстър затвори бележника си.
— Според мен там настаняват хора, с които не знаят какво да правят.
— Кой е собственик на къщата? — попита Карлсън. — Да не се окаже, че е мъртвецът?
— Всъщност е жена, която живее в Испания — обясни Мънстър. — Ще й се обадя, за да се уверя, че наистина е там. Тя притежава няколко къщи и е упълномощила агент по недвижими имоти. В момента изяснявам подробностите.
— Къде са сега обитателите на хостела? — поинтересува се Карлсън.
Мънстър кимна към Ивет.
— Мишел Дойс е настанена отново в болницата — отговори тя. — Другите, доколкото знам, са все още там.
— Все още са там? — възкликна Карлсън. — Но това е местопрестъпление.
— Не съвсем. Докато не излязат резултатите от аутопсията, можем да се придържаме към мотива „пропуск да се регистрира смъртен случай“ и не смятам, че който и да било съд ще намери Мишел Дойс, годна да даде показания. А що се отнася до останалите обитатели, къде би трябвало да отидат? Неколкократно звъняхме в общината и не открихме служител, с когото да разговаряме по този въпрос.
— Не ги ли е грижа, че един от техните хостели се използва като място за търговия с дрога? — попита Карлсън.
Настъпи мълчание.
— Вижте — започна Ивет, — ако успеем да намерим някой отговорен служител от социалните служби и го заведем на място, отговорът, който ще получим, ще бъде, че ако подозираме, че хостелът е свърталище на наркопласьори и наркомани, трябва да проведем полицейско разследване. Което ние най-вероятно няма да направим.
Карлсън се опита да не гледа към Джейк Нютън. Това едва ли беше най-доброто запознаване с работата на полицията.
— И така — обобщи той, — ето какво имаме до момента: жена, която е поднасяла чай с кифлички на неидентифициран разлагащ се гол мъж, чиято единствена отличителна черта е липсваща част от средния пръст на лявата ръка. Може ли липсващата част да е била отрязана, за да се измъкне пръстенът му?
— Но това е средният, а не безименният му пръст — отбеляза Мънстър.
— Пръстен може да се носи и на средния пръст — възрази Карлсън. — Кой, по дяволите, е този човек?
— Дон му взе отпечатъци — каза Мънстър. — Не беше особено приятно занимание, но той се справи. Не е открито съответствие със съществуващите в базата данни пръстови отпечатъци.
— И така, какви изводи можем да направим и откъде да започнем? — попита Карлсън.
Мънстър и Ивет се спогледаха. Последва мълчание.
— Не знам какво да мисля, но знам на какво да се надявам — наруши мълчанието Карлсън.
— На какво?
— Надявам се, че мъжът просто е получил инфаркт, а тази луда жена се е паникьосала и не е знаела какво да прави.
— Но той е бил гол — възрази Ивет. — И освен това не знаем кой е.
— Ако е починал от сърдечна недостатъчност, това ще бъде грижа на някой друг. — Карлсън се намръщи. — Ще ми се да намеря човек, който да разбере какво казва Мишел Дойс.
Изричайки тези думи, в паметта му изплува лице с тъмни очи и сериозно изражение: лицето на Фрида Клайн.
5
— Моля седнете, д-р Клайн.
Фрида и преди беше идвала в тази зала. Като стажантка беше посещавала тук семинари; тя самата беше провеждала семинари в качеството си на дипломиран психотерапевт; веднъж дори бе седяла на мястото, където сега седеше професор Джонатан Кръл, а един шейсетгодишен психотерапевт, чието име оттогава бе заличено от регистъра на Британската психоаналитична асоциация, в онзи момент бе седнал на мястото, което днес бе отредено за нея.
Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и седна, скръстила ръце в скута си. Знаеше за репутацията на Кръл, а д-р Джасмин Барбър беше нейна колежка психотерапевт. Двете поддържаха приятелски отношения, затова сега д-р Барбър се чувстваше неловко и избягваше погледа на Фрида. Третият член на комисията беше трътлеста жена с посивяла коса и яркорозов пуловер, с пристегната около врата медицинска яка. Имаше интелигентно лице, покрито с бръчки, и блестящи сиви очи. Фрида я оприличи на умна жаба. Жената се представи като Телма Скот. Фрида трепна заинтригувана: беше чувала за Телма Скот и знаеше, че е специалист по проблемите на паметта и мозъчните травми, но никога не я беше виждала. В другия край на масата седеше стенографката, която щеше да документира заседанието.