— Е, голобрадко? — Аркосът изхрачи тези думи. — Няма да се биеш с мен. Тогава престани да прикриваш страхливата си натура и отстъпи!
Преценената обида оказа желаното влияние. Младият войник изтегли меча си и зае полуприклекналата стойка, набита му в главата в академията. Аркосът на Немохайм се усмихна. Новак. Мога да предвидя всяко движение, всеки отговор.
Битката бе кратка и жестока, резултатът несъмнен. Младокът пристъпи две крачки напред, водейки с левия крак, сетне финтира надясно. Аркосът бе готов с острието си. Звукът на стомана върху кост накара архиваря да се обърне. Всичко бе свършило още тогава, макар войникът да се сражава храбро до края. Аркосът не трябваше да го убива, но чернотата в него крещеше за смърт, напомняйки му за злорадата усмивка на Деорк и смъртта на всичките му надежди, така че той сече беззащитния младок, докато онзи не спря да мърда, а и след това. Останалите стражници се стопиха и Аркосът поведе архиваря, петимата им слуги и конете по моста към Строукс.
— Умел сте с меча, милорд — каза един от слугите, покланяйки се, преди да се качат на конете. Махна тежката качулка, скривала дотогава чертите му. Под нея се показа капитанът на градската стража. — Бяхте прав. Важно беше да не ме познаят.
— По-добре е градът да си мисли, че си бил изгубен при наводнението — рече Аркосът, спирайки да обърше чело.
— Почти и така стана. Никога не бях виждал такава мощ у един човек, милорд. Той просто повдигна ръка и водите се издигнаха. Петнадесет от най-добрите ми хора бяха убити, удавени жестоко. Трябва да внимаваме пред лицето на подобни чудеса.
— Срещал съм момчето, предизвикало наводнението — рече Аркосът на Немохайм с гръделивото си хриптене. — Видях го във Вътрешната камера на Съвета на Фалта. Не направи никакво чудо, когато само такова можеше да ги спаси. Но идва от могъщо семейство, с което сме си имали работа и преди. Трябва да бъдат унищожени, преди намесата им да повлияе на плановете ми. Когато се сдобия с онази Стрела, ще ги унищожа до един!
Гласът му бе неумолим, а очите му бяха застинали върху града.
Последната руменина на залязващото слънце свари Лийт и останалите от Аркимм върху група ниски хълмове, увенчани с високи борове. Денят не бе протекъл спрямо плановете им — заблудени от махмурлията гостилничар, те се бяха надявали да намерят Големия южен път по обед и по това време вече да са заслонили удобно. Наместо това седмината загубиха целия си следобед. Лутането в непозната земя бе изключително неприятно за Лийт. Ето ни на мисия да обединим Фалта — кисело си мислеше младежът. — А не можем да намерим единение помежду си. Къде са въображаемите гласове сега?
Денят, започнал тъй обещаващо, се заоблачаваше, небето сякаш се надвеси над тях с надигането на студения западен вятър, тъмнозелените клони на боровете се поклащаха с подобаващ шум. Измръзнали, уморени, гладни и обезкуражени, Лийт и останалите най-накрая се изкачиха на хълма и огледаха здрачаващия се южен Уестрау.
На сто фута под тях сребърната ивица на бързоводна река се виеше надясно, а край нея Лийт различи някакъв друм — по-голям от съзираните досега — със сигурност Големия южен път. Далеч надясно, в неясната далечина, мъждукаха светлините на голям град, закътан в обятията на откъснати хълмове. Сърцето на младия лулеанчанин се сви при мисълта колко часа щеше да им отнеме да достигнат това убежище — а щяха да минат и още, преди да се намери между завивки.
Обща въздишка се отрони от малката група, докато гледаха към мястото си за почивка отвъд, сетне Кърр закрачи по склона към пътя. Лийт го последва. В този миг отляво долетя звукът на коне.
— Обратно в дърветата — изръмжа фермерът. — По-добре е да внимаваме. Тукашната територия ни е непозната.
Лийт, който вече бе напреднал на известно разстояние надолу по склона, трябваше унизително да катери обратно към прикритието на боровете.
За момент младежът не повярва какво — и кого — вижда. Със сигурност не можеше да има друг мъж с подобно телосложение или подобна червена роба, тъй ясно видима в гаснещата светлина. По-скоро усети, отколкото видя, как Кърр се вдървява при разпознаването, а отзад Фемандерак нададе сподавен вик, защото по Големия южен път пътуваше Аркосът на Немохайм, придружаван от архиваря (когото философът бе разпознал) и петима добре въоръжени спътници. Яздеха в бързо поглъщащ разстоянието лек галоп и след няколко мига се изгубиха в сенките вдясно.