Лийт изпусна дъха си с бавно свистене, напрежението, тормозило го от пристигането в Инструър, отново стисна гърдите му.
Зад него Фемандерак поклати глава.
— Познаваш ли мъжа, яздещ подир Аркоса? — обърна се той към Кърр.
Старият фермер сви рамене.
— Това е отговорникът на инструърските архиви. Знае за Джугом Арк — тъжно рече философът.
На Кърр му трябваше момент, за да осмисли нещата.
— Значи човек, който знае за мисията ни, е в съюз с главния ни враг, несъмнено познаващ околностите на Немохайм. Това променя всичко — върху суровото фермерско лице бе изписана безнадеждност. — Точно когато нещата изглеждаха малко по-опростени.
— Каквито и да са проблемите ни, пак предпочитам да съм тук, вместо в Инструър! — тихо рече Лийт.
Аркимм достигна покрайнините на града доста след смрачаване. Пътниците се впуснаха в познатата рутина да издирят възможно най-малко шумната странноприемница — с допълнителното условие в конюшнята й да няма новопристигнали коне. След дълго и предпазливо проучване се спряха на „Гуляйджийска стряха“ — малка странноприемница встрани от главния път. В нея узнаха, че градът се нарича Кинекин, най-големият град в западен Уестрау, разположен приблизително по средата между Инструър и южната граница на Строукс. След като наеха стаи, изгладнелите пътници се заеха с вечерята в едно ъгълче на главния салон, отделиха известно време (твърде недостатъчно по мнението на Лийт) да се подкрепят с безвкусната, но изобилна гозба. Юношата изхлузи ботуши и позволи на умората да се оттече от краката му. До него Фемандерак протягаше дългите си крайници.
— В Даурия ни учеха, че ходенето е полезно — рече той. — Не мога да си представя как са стигнали до тази теория.
Хауфутът се усмихна.
— Виждам, че и Аркосът на Немохайм не е неин поддръжник.
— Може би теорията е предназначена само за едри мъже — жилна го Кърр.
Селският водач се обърна към Лийт, Хал и двамата ескейнчани:
— Чудя се кого визира? — усмихна се печално той.
— Не теб, ако това те притеснява — добронамерено изръмжа фермерът. — Отслабнал си твърде много, за да бъдеш споменаван в едно изречение с Аркоса на Немохайм.
— Ако не искаш да изгубиш и още тегло, предлагам да намерим коне — рече Лийт с целия си възможен такт. С връщането на хауфута Кърр отново му бе отстъпил водачеството, но очевидно преходът не беше лесен.
— Отлична идея! — рече хауфутът. — Само ако имахме достатъчно пари да си ги позволим! Повечето от средствата ни останаха в Инструър с другите от Компанията.
Компанията, посрамено си помисли Лийт. Твърде малко бе мислил за тях — с изключение на Стела — а те вероятно се намираха в ужасна ситуация. Фемандерак им бе разказал в какво положение ги бе оставил — в клопка между реката и градската стража. Единствената надежда, изразена с приглушени гласове в първата нощ извън Великия град, бе внезапният потоп, който вероятно бе предоставил на Компанията възможност да избяга — а ако са били заловени, поне са още живи. Такъв съм егоист! — укори се той. Можех да помисля за тях. Така че той се насили да отдели момент за всеки, да извика образ в ума си. Индретт, майка му. Блеснали от сълзи очи, очакваща завръщането на любимия. Манум, баща му, фигура от брезова кора, вече получила лице. Фарр, винкулчанинът, силни очи, навъсено чело, размиващ се в горските сенки. До него брат му Уайра, вече изчезнал. С широки плещи и широка душа, с дълбоко скрита рана, Перду. Прями очи, измъчвани от раздялата със семейството и съплеменниците. Зад него призракът на Парлевааг, застинал в самопожертвование. Отшелникът, обгърнал се в мощ, с думи на мистерия в уста. Неговият облик бе най-смътен. Ахтал Последователят — жесток и безмилостен, някак нечовечен, но вече не враг. И Стела. Мислите му се спряха на образа й и останаха там, докато пълният стомах и топлината на огъня не го унесоха.
Минаха час или два, в които четиримата лулеанчани обсъждаха нещата с Фемандерак и ескейнците. Общите им пари стигаха за един товарен кон, така че бе решено Кърр да огледа пазара на сутринта. Разговорът се насочи към Инструър и ескейнчани заговориха за живота си, семействата и бунта срещу владетелите на града. Верни на обичая си, не разкриха имената си. Имената носят могъщество — припомни си Фемандерак. Без тях двамата са само представители на своя съюз, с които е невъзможно сближение. Вероятно това е било нужно в място като Ескейн, скрито общество, където доверието е всичко, предателството е заплашвало с гибел, а общото бе по-важно от индивида, общество, заживяло собствен живот. Каква разлика от Даурия — мислеше си той, — с нейния култ към индивида, софизми, правила все още съществуващи, но неписани, поради което още по-могъщи. А може би Даурия и Ескейн не се различават толкова — скрити, вглъбени, без знание за външния свят, уязвими. А Фалта? Фалта разполага с достатъчно добри хора за спасяването на Шестнадесетте кралства — стига да бъдат пробудени, стига да бъдат обединени да се противопоставят на задаващата се от изток мрачина. Но изпод всичко това нещо го тормозеше. Беше ли кафявата вълна от Брудуо по-черна от чернотата в сърцето на Фалта? Кой бе по-големият враг? Кой се събираше край снагата на Фалта, готов да изпие очите на трупа й? Ястребите от изтока или лешоядите на запада?