Извън странноприемницата, в мрака на безлунната нощ, мрачни фигури обграждаха малката постройка. Мълчаливи сигнали напътстваха движението на сенките, а привидно случайни нощни звуци ги отвеждаха до предварително определени позиции.
Огънят отмря с изпразването на пивницата. Гостилничарят, кръглолик веселяк, се зае да мие халби. Аркимм се бяха отпуснали в ъгъла, на границата на съня, изтощени от пътуването и неспирните тревоги. Вратата се отвори с пукот. Вътре нахлу голяма група хора, водени от дългокос мъж в ливреята на инструърската градска стража. Преди Аркимм да отърсят съня от клепачите си, вече бяха наобиколени от мъже, заплашително изтеглили мечовете си, мъже, които не обърнаха внимание на острите протести на гостилничаря, насочили стоманените си очи в сепнатите лица на жертвите.
— Няма да има проблеми, пивничарю — с равен глас рече дългокосият. — Тези гости тъкмо си тръгваха.
— Какво искате от нас? — запита хауфутът, неуспешно опитвайки се да не позволи на страха да се просмуче в гласа му.
— Ние сме ваши приятели — рече униформеният на диалект, какъвто Лийт бе чувал на пазара в Инструър. Гласът му в никакъв случай не можеше да се нарече дружелюбен. — Просто искахме да се убедим, че няма да ви се случи нещо на път за леглата. В мрака е лесно да си навехнеш пръста. Ала не и когато ние сме наблизо. — Той се усмихна, а неколцина от спътниците му се изсмяха. — Ще се грижим за вас.
— Не се нуждаем от грижи! — рече Кърр, старата му войнственост ясно различима в стойката му, несъмнено проклинащ решението да остави меча си горе. Бе подарък от ескейнци, даден му на южния бряг на Алениус, а сега щеше да бъде изгубен, заедно с кой знае още какво. — Отседнали сме тук за през нощта.
— Промяна в плана! — весело рече дългокосият мъж. — Господарят ни иска да се срещне с вас и ми нареди да го уредя.
Усмивката му стана по-широка, което позволи на Лийт да види, че част от зъбите на мъжа липсваха. Младежът се надяваше, че загубата им е била болезнена.
— И кой е господарят ти?
Дългата коса се обърна към другарите си.
— Старчето е бъбривец! Цяла нощ ще ни залисва, ако го оставим! — обърна се обратно към Кърр с подигравателна учтивост. — Уви, сър, не разполагаме с времето да се насладим на бирата, макар да казват, че е най-добрата по тези места! — рече, кимвайки към слисания гостилничар. — Хайде! — подкани Аркимм. — Да вървим и то без да губим повече време, за да няма загуби на телесни части — прокара пръст по меча си и избухна в смях, сякаш изрекъл великолепна шега.
Аркимм нямаха избор. Съпроводени от остриетата напуснаха кръчмата и излязоха в студената, спокойна нощ, където двама от нехранимайковците преровиха нещата им. Всичко това дойде в повече на Лийт, заловен на ръба на измъкването. Мисълта за връщането в Инструър и Пиниона бе непоносима. Зарида тихо.
На около две-три мили извън Кинекин дългата коса и хората му поведоха пленниците настрани от главния път, към висок плет, зад който бяха вързани коне и се простираше открито поле. За един ужасен момент Лийт си помисли, че краят е настъпил.
— Наистина съжалявам за притесненията, но трябваше да изглежда убедително — рече дългокосият без следа, от какъвто и да е градски акцент. — Исках гостилничарят да вярва, че сте били пленени от инструърчани.
— Кой си ти? — удивено попита Кърр. — Какво искаш от нас?