— Личността ми не е от значение в настоящия момент — отвърна той. — Важното е, че кралят на Деруйс пожела да ви види. Не се отчайвайте! Мисията ви ни е известна! Желаем да ви помогнем, не да ви попречим. — Той им се усмихна широко. — Ако не ви бяхме отвели, щяхте да бъдете заловени от инструърчани. Сега, ако ми позволите, ще се отърва от тази противна одежда.
Той пристъпи в сенките на плета и започна да сваля ливреята.
— Кралят на Деруйс? — рече Кърр.
— Мисията ни е известна? — по лицето на Фемандерак имаше изписан шок.
— Не сте от Инструър? — с облекчение в гласа запитаха ескейнчани.
— Все още не сте свободни да си идете — отбеляза дългата коса, изтривайки чернилката от зъбите си. — Повелителят ми желае да се срещне с вас, а той е неумолим.
— Но защо е нужна дегизировката? — запита Лийт.
— Ще отговоря на въпросите ви по пътя. — Той махна на хората си, които върнаха на пленниците принадлежностите им. — Сега на конете! Предстои ни дълъг път.
Стражите предпазливо заобиколиха постройката, без да издават присъствието си по никакъв начин. Бяха правили това многократно — нощни нападения над предатели, противници на Съвета, извличайки ги от домовете им към безмилостния Пинион, където да бъдат разпитани и пречупени. Тази вечер се очертаваше да бъде по-интересна заради репутацията на северняците — според докладите надвили дузина брудуонци — която бе подчертана от гнева в тлъстото лице на Аркоса от Немохайм, докато последният бе обсъждал стратегията с войниците. Така че те бяха взели допълнителни мерки, погрижвайки се да се възползват максимално от предимството на изненадата.
Но изненаданите се оказаха самите те, когато счупиха вратата на „Гуляйджийска стряха“, откривайки празна странноприемница и шашардисан гостилничар, който можа да каже само:
— Но нали вече ги отведохте!
Претърсиха гостилницата и откриха облекло, което съвпадаше с описанията на носеното от северняците при бягството им от Инструър. Няколко меча, малко пари, нищо важно. Страхувайки се от гнева на Аркоса, те привикаха клетия пивничар, за да го запознаят със специалните си методи за опресняване на паметта.
— Значи имаме друг враг! — скръцна със зъби Аркосът, когато най-сетне можа да заговори. — Северняците изглежда имат съюзник — могъщ съюзник.
Мотивиран от омраза, не му отне много време да достигне до логичното — единственото — заключение.
— Деорк!
Рушителят, дано се пържи жив!
— Милорд? — капитанът на стражите стоеше в очакване. Нощта бе била изтощителна, още откакто хората му бяха зърнали северняците да влизат в града — нещата не се бяха развили добре. За няколко мига след съобщаването на лошите новини се бе страхувал за живота си.
— Ръката на врага ми е замесена в това. Личат неговите следи. Предателство, коварство, потайност. Трябва да бъдем нащрек.
— Да, милорд! — каквото и да е, само да успокои господаря.
— Прати двама от хората си по пътищата на север и на юг. Искам да зная точното им местоположение. Ако ги следваме, те ще ни отведат до Стрелата. Моята Стрела!
— Още сега, милорд? — не трябваше да прави това, но бе късно вечерта, а и още не се бе възстановил от спасяването на косъм от наводнението.
Вместо да избухне, дебелият мъж просто премести мъртвите си очи върху капитана.
— Върви — изрече с безизразен глас.
И капитанът го послуша.
Пътуването до Брунхавен, столицата на Деруйс, отне девет дни. През това време Лийт научи много за Бесния крал на Деруйс, като след изслушването на всички тези истории не гореше от особено желание да се срещне с него. „Луд“ бе най-безобидното нещо, изречено по негов адрес. Очевидно монархът, заемащ престола вече в продължение на почти петдесет години, имаше навик да говори по заобиколен начин. Бе имал склонността да се впуска в ексцентрични занимания, докато артритът не го пленил в замъка, но дори и сега лудориите му, извършвани (често неволно) чрез царедворците, аристократите, стражите и дори семейството му, донасяха много веселие в сивото кралство. Очевидно лудостта му прикриваше сериозна цел.
Нищо от това не бе казано от дългокосия деруйсианец, който — макар и достатъчно общителен — не прекаляваше с приказките. Повечето от това, което северняците научаваха за предстоящия си домакин, бе дочувано от носещите се край тях приказки — до момента, в който дългокосият водач не ги прекратеше с думите: