— Достатъчно е, че кралят ни е такъв! — строго казваше той. — Не ни посрамвайте допълнително.
В късния следобед на шестия ден прекосиха границата между Строукс и Деруйс, мост над малка рекичка, спускаща се от възвишенията вляво. Граничните стражи подеха вял опит да ги разпитват, прекратен с излизането напред на дългата коса. Лийт отчетливо видя лицата им да побеляват и отбеляза бързината, с която им бе даден знак да преминат. Граничарите несъмнено познаваха този главорез и хората му, вероятно спонсорирани от него — а може би просто изплашени.
— Веридия — рече дългокосият, докато навлизаха в Деруйс, размахвайки ръка към моравото петно на изток. — Отвъд лежи Керсос, Дълбоката пустиня. Нашият път отвежда на запад, към крайбрежието.
— А между тях? — Лийт гледаше към планините, ширнали се пред тях, по-ниски, но по-нагънати от стръмните върхове на Веридия.
— Мъглата… — тайнствено рече водачът им. Лийт се взря в лицето на стройния младеж в служба на деруйсианския крал, но не откри лукавство в лицето му.
— На мен ми изглежда ясно — изтъкна юношата от севера.
— Така я наричат. Там вали много дъжд — твърде често е обгърната в мъгла. Не е част от Деруйс, не още. Хълмиста земя, покрита с храсталаци, неподходяща за обработване. Малцина живеят там.
— Красиво е! — рече един от ескейнчани, гледайки как в далечината слънцето целува хълмовете. — Не съм си представял, че външният свят може да изглежда така.
— Не помня защо стояхме в Ескейн — рече другарят му, извръщайки се на седлото. — А ти?
— Убягва ми.
За момент Лийт се замисли за тях. Изглеждаха толкова млади и уязвими отделени от дома. Миналата нощ бяха стояли настрана, на известно разстояние от огъня, разговаряйки тихо и опитвайки се да проумеят широкия свят. Естествено, че бяха научили за него в Ескейн, но тук бе различно — по-мащабно, по-сложно. Не бяха възнамерявали да се отправят толкова далеч на юг, непосредствено след потопа решавайки да се отдалечат достатъчно, за да са сигурни, че чужденците ще открият Пътя, сетне да се върнат в Ескейн, ала бяха силом въвлечени в това пътуване, тази мисия, с чието напредване ставаше ясно, че Ескейн е само частица от много по-голяма картина.
Младежът от Лулеа искаше да им помогне, да ги утеши или с мъдри думи да обясни мястото им сред случващото се в света, ала и самият той не знаеше за въпросното място, не разполагаше с думите, нямаше как да им помогне. Дори не знаеше имената им. По-високият, видимо в началото на тридесетте, бе завел Лийт до Отпадника, така че лулеанският юноша му бе дал прозвището „Ярките очи“ — неизменно усмихнат, винаги готов да прибави жизнерадостен коментар към всяка ситуация. Вторият от двамата дори не беше мъж. Бе шок за членовете на Аркимм да узнаят, че вторият ескейнчанин всъщност е жена — макар Лийт да не бе сигурен какво точно е изненадващото в това, онази първа нощ извън Инструър, когато Яркоокият бе настоял спътницата му да получи отделна стая. В крайна сметка Индретт и Стела също пътуваха с Компанията, нали? Макар никоя от двете да не бе се присъединила доброволно, бяха станали жизненоважни за приключението. Защо с тази жена да е различно? И все пак, толкова бе изненадан, че се затрудняваше да даде прозвище на жената, накрая спирайки се на „Луничка“ по очевидни причини.
Кърр се бе опитал да узнае истинските им имена, опирайки се на званието си на Часовой от Шести ранг, но очевидно подготовката им бе била по-добра от тази на повечето ескейнчани, защото те не му обърнаха внимание. Учтиво изслушаха историята на Компанията, разказана от Кърр и хауфута и споделиха малкото, което знаеха за историята на Инструър и Ескейн. Лийт също слушаше, чудейки се кисело дали в това повтаряне на истории не се зараждаха легендите. Делата им вече звучаха героични, извършени от титанични люде, докато в действителност бяха неприятни дейности, сторени от нуждата, отнели животи — и несъмнено предстоящи да отнемат още. Може би в стотното разказване Лийт щеше да бъде десет фута висок, размахал могъщ меч, всяващ страх в сърцата на най-могъщите воини на света.
Шестият ден приключи с пламенен залез и уютен огън, наръчкан под безлунно небе. На сутринта достигнаха обширни крайбрежни равнини и закрачиха по голям път, обграден с къщи и фермици, скътани зад добре оформени плетове и каменни стени. Късно на следващия ден, след изморителна езда, пътниците достигнаха до Северната порта на Брунхавен.
Брунхавен бе величествен град, изскочил от детска рисунка на столица. Стените бяха ниски и градът се извисяваше зад тях — дали сградите ставаха по-високи с приближаването към центъра на града, или градът беше построен върху хълм, пътниците не можеха да определят. Съзираха кули с развети знамена, куполи, сияещи в златисто на слънцето, изчистени линии, ред и спретнатост навсякъде. Лийт напразно търсеше бездомни кучета, просяци или открити канали, докато яздеха по изпънатите калдъръмени улици, екотът на копитата отекнал болезнено силно в спокойния обеден въздух. От двете страни ивици цветя обграждаха пътя, а отвъд туфите зелено, червено и жълто, варосани сгради се издигаха в стройни редици. Лийт си пое дълбоко въздух — никаква гнилота, никаква развала. Не можа да не сравни белотата на Брунхавен със сивото и кафявото на Инструър, покоя с шума, реда с хаоса, целенасочената походка на местните с безцелното шляене във Великия град. Най-вече отсъстваше чувството на увиснало напрежение, така характерно за Инструър.