Непосредствено пред него Луничка се обърна към Яркоокия.
— Ама че скучно място! — рече тя, поклащайки глава.
Замъкът се намираше на възвишение в близост до центъра на града, висок хълм, обграден с бяла стена и син поток. И стената, и замъкът бяха построени от бял камък, старателно положен да радва окото — подвижният мост бе спуснат, така че можаха да прекосят рова.
— Истински замък — рече Лийт. За пръв път намираше сграда за красива.
— Точно като замъците над Инверел — обърна се Кърр към хауфута. — Един ден и този ще е руина.
Тесен калдъръмен път се виеше от поляната към двореца, по него дългокосият поведе гостите си. Войниците и царедворците му се покланяха, а той им кимаше. Огромните дървени порти бяха дръпнати настрана от двама високи войници в пълно снаряжение, бяха надути тромпети, разменени формалности и групата поведена през безчет коридори към огромна зала с колони и сводест таван. Тронната зала.
Зад трона се издигаше прозорец с арка, чийто витраж хвърляше цветна светлина по пода, осветявайки редиците царедворци, изсечения трон, фигурата в бяла роба върху му и златната корона, положена на главата й. Семплотата, елегантността, красотата на всичко това спря дъха на Лийт. Наистина ли се случваше на просто селско момче от Северните покрайнини на Фирейнс? Кралят на Деруйс се надигна и подкани групата да се приближи. Дългата коса ги поведе по кървавочервения килим до подиума, на който се издигаше трона.
Лийт болезнено осъзнаваше облеклото им — простоватите, изцапани наметала, раниците, изтощените лица — насред цялата тази изтънченост.
Хауфутът се приближи до Кърр.
— Ще ми се Индретт да беше тук — прошепна той. — Прекарала е по-голямата част от живота си в двореца. Щеше да знае какво да прави.
— Говори колкото се може по-малко и бъди искрен — отвърна старият фермер. — Деруйс няма злодейска репутация.
— Както и Инструър — отвърна селският старейшина.
Групата изкачи стъпалата до трона и Лийт можа да огледа по-добре Бесния крал на Деруйс, както го бяха нарекли хората на дългата коса. Беше стар, поне на седемдесет, ала обгърнатото от дълга бяла коса лице бе забележително гладко. То се отличаваше с лека усмивка, очите бяха леко замъглени от влага. Лийт не знаеше какво да очаква. Насилственото прекъсване на приключението им и слуховете за този човек не го бяха подготвили за вежливостта, която съзираше у краля.
— Сине! — изрече кралят с ясен, приятен глас. За изненада на Аркимм, дългата коса пристъпи напред.
— Милорд! — рече той и се поклони.
— Събирачо на цветя и камъни, добре дошъл сред стените ни! Посади ли ги, за да видиш кей ще поникнат? — запита кралят.
— Не, милорд — рече дългокосият. Изглежда очакваше подобно питане. — Оставих делото на онези, които са по-умели в градинарството.
Старецът се усмихна.
— А къде е кралицата ми?
— Очаква заповедите ви, милорд! — долетя тих, красив глас откъм царедворците. — Просто посаждам свои цветя.
Лийт погледна към Фемандерак, който сви рамене в отговор на незададения въпрос.
Кралицата пристъпи напред и застана до трона на съпруга си. Тя бе много по-млада, ниска, но стройна, може би не по-възрастна от майката на Лийт. Но дъхът на юношата застина от интелигентния вид на лицето й, очите й притежаваха орлов поглед, вкопчващ всеки, върху когото припламнеха, като ноктите на хищна птица.