— Легенди — добродушно рече принцът. — Традиция е менестрелите да преразказват старите легенди, вплитайки името на съвременен герой по техен избор. Никого не съм убивал, макар да съм ставал свидетел. Имахме няколко погранични сблъсъка с диваците, които населяват Мъглата, зелените планини, които ви посочих вчера. Но все пак се надявах да притежавате някакво умение. Или брудуонците просто паднаха в краката ви?
— Всъщност нещо подобно — Кърр се изкикоти. — Макар че тогава не беше смешно.
— Ами Ахтал? Той умее да върти меч — каза Лийт.
— Дори той ще се затрудни с напускането на Инструър понастоящем — рече Фемандерак. — Пък и не мисля, че мечът му би ни помогнал в откриването на Стрелата.
— Но може да помогне в отблъскването на Аркоса на Немохайм и хората му — отбеляза Кърр.
— Което можем да сторим и ние — намеси се принцът. — Заради мисията ви — всъщност и без нея, защото не питаем особена любов към този Аркос — най-добрите хора на баща ми ще завардят пътищата, за да се подсигурим, че той няма да ни последва по-натам.
— Това би било отлично! — рече хауфутът. — Благодарим за цялата ви помощ, гневът ни за прекъснатата почивка в „Гуляйджийска стряха“ е уталожен. Сега, ако бъдеш така добър да ни оставиш, ще се подготвим за предстоящата трапеза. Човек не бива да бъде неподготвен за подобни случаи — рече той, облизвайки устни в очакване.
— Много добре, приятелю! — принцът се изсмя. — Да ти оставя ли и нож, с който да пробиеш нова дупка в колана си? За съжаление наистина предлагаме нещо като пиршество за гостите.
— Ужас! — рече хауфутът. — Виждаш ли какво трябва да изтърпим? По-малко въздигнати люде не биха оцелели.
— След тазвечерния пир ще бъдеш по-заформена личност, обещавам.
— Тогава по-добре ме остави да се приготвя! — рече селският водител. — Но не забравяй да ми кажеш, когато вечерята стане готова.
Пирът наистина се оказа обещаващ и дори нещо повече. И в най-смелите си мечти Лийт не си бе представял да пирува на кралската трапеза в качеството си на скъп гост сред благородници, издокарани в пищни премени, седейки в залата на истински замък, където менестрели възхваляваха делата на Компанията. Песните не бяха съвсем точни, но на Лийт сърце не му даваше да поправи певците, които очевидно бяха вложили толкова усилия.
— Яж, Лийт! — прошепна в ухото му Фемандерак. — Скоро може да настъпи време, в което храната ще е само спомен.
Лийт чу предупреждението, но насред блясъка и веселието не можа да го вземе на сериозно. От дясната му страна седеше възрастен царедворец, който неспирно се опитваше да изврънка истории за пътуването им на юг и изток от Фирейнс, но Лийт не говореше за Компанията, тъй като не бе сигурен колко му е позволено да каже. Придворният имаше посивяваща коса, крива усмивка, пронизващи кафяви очи и необикновено умение да кара Лийт да казва повече, отколкото бе възнамерявал. Огледа се в търсене на развлечение и забеляза погледите на няколко млади жени от двора. С известна неловкост осъзна, че след вечерята ще има танци. Може би можеше да използва оправданието на краля — малкото изпито вино наистина го бе ударило в главата.
Страховете му бяха неоснователни. За голямо неудоволствие на много от дъщерите на благородниците, северняците бяха отведени от принца след края на пиршеството, за да бъдат представени на тъмнокож странник с проблясващи очи.
— Това е Те Туахангата — рече им принц Уизаго. — Баща ми иска да знае дали ще го приемете за свой спътник.
— Поздрави! — рече тъмнокожият мъж, сетне се приведе, докосвайки нос с всеки от тях. Лийт усещаше смущението на останалите от обичая, но не отказа, когато дойде и неговият ред.
— Не искам да обиждам — предпазливо рече хауфутът, — но трябва да знаем много повече за този мъж, преди да му позволим да ни придружи. Очевидно не е от Деруйс, откъде е родом? И защо желае да дойде с нас?
Думите вероятно бяха по-груби от намерението, но бе късно и беше пил малко повече от необходимото.
— Те Туахангата е от Мъглата. Повярвайте ми, хората от Мъглата не общуват лесно с външните. Оказана ви е чест.
— Ако срещата с чужденци им е толкова неприятна, защо иска да дойде с нас? — Кърр беше твърде уморен, за да се прави на отстъпчив.
— Можехте да го попитате — рече Те Туахангата с преувеличена любезност. — Много години напрегнато усилие е посветил на усвояването на езиковите ви тънкости. Вече говори почти като истински човек.