Бесният крал на Деруйс дойде със съпругата си, за да се сбогува с тях.
— Вървете, когато не можете да яздите, лазете, когато не можете да вървите — изрече в неподражаемия си стил. — Яздете през мъглата към легендите, яздете усилено и в името на душата си не спирайте да вечеряте край нечие огнище. Мъгливите огнища хвърлят прекалено много светлина за люде като нас.
Погледът му, умело разфокусиран, се спря за миг върху принца.
— Когато може да си толкова открито непрям, защо да си губиш времето да говориш ясно? — промърмори дългокосият. — И все пак ще спра край едно огнище, ако ми се отвори възможност.
— Деруйс ще бъде на ваша страна, когато Стрелата излети — рече кралицата с красивия си глас. — Не ще се преклоним пред Брудуо.
Аркимм, сега наброяващи деветима, поеха по калдъръмения път, отдалечавайки се от странно омайващите крал и кралица. Следваха ги половин дузина конни слуги, разговарящи развълнувано помежду си. Стражи ги поздравяваха със силно издрънчаване на мечове и щитове, защото сред редиците им яздеше обичният принц и бяха почетени лично от самия крал.
По улиците гражданите на Брунхавен бяха потънали в работата в обичайния си ефективен маниер, без да заглеждат ездачите. Утрото бе малко студено за ранна пролет толкова на юг, откъм недалечното море вееше вятър — студено течение край брега донасяше пролетни мъгли и дъждове в крайбрежните земи между Брунхавен и Кулмеа, земя на югоизток от Бюрей в Немохайм, намираща се на стотици мили. Високи тополи и офики се огъваха под вятъра, дордето пътниците напускаха градските порти и поемаха по пътя на юг. На Лийт те се струваха заплашителна гледка, прилична на кокалести пръсти, сгърчени подканващо на изток. Обзе го мрачно настроение, сходно с онова в горите на Адунлок. И тогава, както сега, бе разделен от семейството си, от онези, които обичаше и пътуваше в непозната земя. Сполетеше ли го подобно настроение у дома, щеше да отиде до езерото край селото и да хвърли няколко камъка, насаме с мрачните си мисли, ала този път не предлагаше подобни облекчения. Опита се да изолира част от ума си, където да наблъска размислите, докато с останалото отговаря на спътниците си. След малко провалът му стана очевиден и младежът потъна в потиснато мълчание, подобаващо на потиснато небе.
Яздиха до вечерта без инциденти. Лийт пътуваше полубуден, така че пропусна много от най-красивите гледки от цялото пътуване. Тук в южен Деруйс се сблъскваха топъл и студен въздух, предизвикали мъгла и лек дъждец; а специфичната светлина смекчаваше пейзажа. Прекосиха застинал вир, където нишки мъгла се виеха край плачещи върби; там пътниците се отправиха към златна ивица, където слънцето разкъсваше облаците, лъчите му видими във влажния въздух. Съзираха и чуваха животни и птици, свежата миризма на зелени ябълки отметна главите им назад. Всичко това преминаваше пред очите на Лийт, но без да бъде видяно.
Наместо това умът му прескачаше през инцидентите от пристигането в Инструър насам, победите и пораженията, неизменно връщайки се към една конкретна случка. Колкото по-задълбочено мислеше за нея, някакво странно чувство се усилваше у него, подозрение, че нещо тогава е убягнало от вниманието му и изисква отговори. Бе същото чувство, изпитано когато брат му бе разболял отшелника.
Бе си припомнил Ескейн и по-точно Сбора — думите си пред сбраните. Не помнеше какво точно бе изрекъл, но знаеше, че е било страстно и впечатляващо, сякаш не го бе казал самият той. И точно в това се коренеше притеснението му — може би наистина не той бе излял това красноречие. Хлапето, което не смееше да зададе на Стела един обикновен въпрос, да се осмели да се изправи пред тълпа непознати, пред които да говори за живот и смърт, цел и лоялност. Каква бе вероятността? Помисли си за нощта на Огъня, за малкото пъти оттогава, в които бе изпитвал нещо подобно — например гласа, казал му да говори с ескейнския пазач. Този глас ли бе говорил през него? Или самото преживяване му бе вдъхнала някаква необичайна смелост? Тогава си припомни нощта на леда със Стела, как й бе говорил, сякаш Хал мълвеше през устните му. Да! — помисли си. Двете са едно и също.
Това го вбеси. Няма да бъда използван от друг! — помисли, без за момент да спре в обмисъл дали подобно нещо е вероятно или възможно. Няма да бъда неволен инструмент е чужди ръце! Не можеше да го изрази с думи или дори в разбираема мисъл, но бе уморен да е предвидим, предсказуем, плитък, обект на присмех. Нямаше да бъде лъжица за нечия чужда супа. Искаше достойнство, мистерия, уважение. Чуя ли гласа отново, ще го игнорирам.