Бе доволен, че ездата го държеше разделена от брат му.
Спусна се нощ и отрядът спря за нощувка. Уизаго ги отведе в малка крепост с войници, където преспаха. Лийт си помисли, че съзира враждебност в очите им, неприязнени погледи към странниците и конкретно към Те Туахангата, но накрая изхвърли тази мисъл от ума си. Бяха достатъчно любезни, храната скромна, ала обилна, сламениците достатъчно меки. Скоро сънят не остави място за други мисли.
Следващият ден бе по-ясен. Облаците се вдигнаха, макар да не изчезнаха напълно, а понякога дори се разделяха, за да пропуснат слънцето, което да посгрее пътниците. Бяха оставили зад себе си крайбрежните равнини и земята започваше да се нагъва все по-осезаемо с наближаването на залесените планини. Над и около възвишенията мъгла висеше като стотици воали, стаявайки висините им в мистерия.
В ранния следобед Те Туахангата дръпна юздите на коня си и заговори:
— Тук прекосяваме границата, напускайки Деруйс и влизайки в земите на Децата. Всеки, таящ злонамерени мисли към тях, нека остане от тази страна на границата, защото ние бързо се отплащаме за предаността, но и бързо мъстим за предателството. Сега аз ще ви водя — ще се подчинявате на думите ми. Тези земи са опасни!
Лийт определи речта му като рязка, а тона — заповеднически, дори арогантен, но принц Уизаго само кимна и застана зад Те Туахангата.
— Между тези двамата става нещо — прошепна Кърр на хауфута.
— Или между Деруйс и това мъгливо място — отвърна водителят.
Пътят се стесни до пътечка, виеща се през стръмни, каменисти места, където малко посеви можеха да виреят. Не се виждаха хора да орат, много от полетата очевидно бяха изоставени и бързо се връщаха в обичайното си състояние.
Те Туахангата размаха ръка наляво и надясно.
— Вижте с каква щедрост Деруйс ни отпуска земя, където да живеем! — викна той. Лийт случайно гледаше към Уизаго, когато водачът изричаше тези думи. Принцът потръпна, но не отговори.
— Това е нашата земя! — викна високо тъмнокожото Дете на Мъглата, обръщайки се към някого или нещо, различно от отряда, с който яздеше. — От морето до пустинята, от равнината до планината, от пръстта до небето. Това е нашата земя!
И с това неоспорено изтъкване продължи нагоре по тясната пътека.
Някъде половин миля по-надолу принц Уизаго сви вляво, отивайки към малка зелена могила. Останалите не го последваха, а изчакаха докато той слезе от коня, коленичи за миг на върха на могилата, сетне отново се върна при тях.
— Какво беше това? — обърна се Лийт към Фемандерак, но философът не знаеше.
— Ще оставим животните си тук — оповести Те Туахангата. — По бъдния ни път не ще са ни от полза.
Деруйсианските слуги събраха конете и след благодарностите на Уизаго поеха обратно към Брунхавен.
Вече бяха близо до горите и Лийт видя, че те по нищо не приличат на тези във Фирейнс. Дърветата не бяха високи и стройни, а ниски, разперени, чепати, притиснати плътно, един организъм с множество разклонения, а не сбор от индивиди като Великата северна гора. От клоните висяха мъхове и лишеи, мрачните им сенки напомнящи на бради и задълбочаващи усещането за старост. Над Лийт гората се простираше по склоновете и в мъглите, последните протегнали дълги сиви пръсти в горските долини. Тук и там мъглата се надигаше на дипли в хълмовете, сякаш някой бе подпалил леса, на места огромно дърво надигаше глава над дървесния покрив, мълчалив постови — или възрастен, бдящ над сбор мъници. Горската почва бе мрачна, много по-богата от северната, навсякъде никнеха зелени папрати, на места дважди по-високи от човешки бой, издигнали огромни стебла, докато други пълзяха широко по земята. Отвсякъде долиташе звукът на течаща вода, в далечината можеха да бъдат съзрени водопади. Лийт хвърли последен поглед назад към хълмовете и полята на Деруйс, към проблясващото в далечината море. Сетне се обърна към гората.
В Мъгливия лес Лийт загуби представа за пространството и времето. Можеха да са вървели на север или на юг, на изток или запад, без да разбере. Тесният път криволичеше нагоре и надолу, наляво и надясно, стесняваше се и се разширяваше, на практика вършейки всичко, освен едно — да върви направо. Изглежда бе настъпил късен следобед, но младежът не можеше да е сигурен. Гората не му се нравеше. Изглеждаше му по-мрачна дори и от настроението му.