— Тук ли ще прекосим? — запита Лийт. Докато изричаше това, дребно бузесто момченце притича край тях, скочи на моста и го прекоси с несъзнателна лекота.
— Алтернативата е студена баня — каза му кисело Те Туахангата, хващайки се за водещите въжета.
Срамът е отличен мотиватор! — реши Лийт, намерил се на висящото въже петдесет фута над вихрени води и проблясващи скали. Минута по-късно можеше да довърши афоризма: наградата е ободряване.
На другия бряг пътеката се изкачваше по-стръмно. До нея, скрита от папрати с височината на дървета и дървета с височината на хълмове, реката се спускаше надолу с все по-гръмък рев. Въздухът захладня. Храсти, клони и папрат се поклащаха от силния вятър от долината. Лийт плътно се уви с наметката, подготвяйки се за очевидното застудяване.
След един внезапен завой пред тях изникна водопад. Огромна бяла пенеста колона, жизнерадостност от сърцето на земята. Тук, наближавайки планинския си басейн, реката срещаше огромна стофутова гранитна канара, която просто прескачаше. Не бе нито най-високият, нито най-големият водопад, виждан от Лийт, но със сигурност бе най-съвършеният. В единично царствено гмурване реката падаше от тясна цепка в упоритата скала, гърмейки надолу към дълбок зелен вир. Дантелени завеси обграждаха двете страни на водопада, контрапунктирайки с красота жестокия гърмеж на силата. Мъхести каменни стени придаваха форма, стръмността им не отказала папрати и дори дървета да открият подслон в цепнатините. Жестоките води неспирно удряха клоните и листата, придавайки им странни визии, които се простираха настрана от гръмовните води.
Лийт забеляза движение в тъмните води на вира, но за момент не можа да го определи. С изненада осъзна, че в ледените води и дори под водопада плуват деца. Други се катереха по страховитите стени в търсене на тераски, от които да се гмурнат — плясъците и кикота едва дочути от екота на водопада.
Тук, насред тази раздираща красота, Аркимм спряха да обядват.
— Какво е това място? — запита Фемандерак. Лийт усети удивлението в гласа му, за момент си припомни Уамбакалвен под Адунлок. Ала тук не можеше да бъде чута арфа. По-силна, по-стихийна музика надвиваше.
— Нарича се Уаинуи — отговори Те Туахангата. — Големи води, на вашия език.
— Неподобаващо име за подобно място — почтително рече философът. — Фонтанът на Живота може да е бликал така в Дона Михст.
Плуващите деца пробудиха у Лийт силна носталгия. През затворените си очи видя езерото насред жегавината на лятото, заобиколено от лулеанските деца, които се гмуркаха, търчаха, плуваха, преследваха, криеха, боричкаха, говореха, смееха — мъчителна болка съпровождаше осъзнаването, че подобна сцена в момента, далеч на север, бе реалност. Несъмнено приятелите му също щяха да присъстват. А той бе тук, принуден от обстоятелствата да възмъжее предварително, гледайки как други се наслаждават на плодовете на това, което искаше да защити. Неизразимо чувство на загуба изпълни душата му.
— Утре напускаме земите ни и ще навлезем в Долината на хилядите огньове — оповести Те Туахангата по-късно следобед. — Там ще ви напусна, защото смърт или прокуда очаква Дете на мъглата, стъпило в тази долина.
— Защо? — запита Фемандерак. — Какво може да направи едно място забранено?
— Не зная — отвърна Туа, свивайки рамене. — Нечисто място, обладано от пустинни ветрове, в което горят пламъци, изригвайки от земята и дори върховете на планините — но не се притеснявайте, вие не ще прекосите в най-лошия момент — допълни той, виждайки напрежението по лицата им. — Предполагам ни се забранява да стъпваме там за наше добро. Във всеки случай има граница отвъд горите, която никое Дете не може да пристъпва.
— Колко остава до целта ни? — пожела да узнае Фемандерак.
— Не зная къде се намира тази Кантара, защото не съм пътувал из планините на Немохайм — отговори Те Туахангата.
Заговори Уизаго:
— В най-добрия случай ни остават две седмици, преди да слезем в Нюм. Бил съм там веднъж, но само съм стигал до долината, а и беше от друга посока — не зная какво ни очаква в нея. Приятелю — продължи той, обръщайки се към Те Туахангата, — не видях и следа от сестра ти, макар тя да знае, че съм тук. Защо не дойде да ме види?
Те Туахангата се намръщи, разпервайки длани.
— Кой може да разбере жените? Вероятно е избрала друг.