Най-накрая мъжът го прекъсна, точно когато Лийт бе описал нощта на Огъня, когато бе сънувал Най-възвишения и обещанието му за обич.
— А, Най-възвишеният — въздъхна мъжът. — Да, звучи достатъчно безобразно за негов план. Чувстваш ли се спокоен да се повериш на волята на този бог?
— Да, разбира се — отбранително отвърна Лийт, сетне си припомни обещанието от предния ден, когато бе решил да не обръща повече внимание на намесващия се глас. — Е, може би не, но не виждам друг избор.
— О, друг избор има! — със загадъчен глас изрече старата жена.
— Избор винаги има.
— Не виждам такъв — отвърна Лийт с оттенък на горчилка в думите си. — Изглежда съм лесен за манипулиране и делата ми служат на плана му.
— Убеден ли си? Можеш ли да погледнеш назад и искрено да потвърдиш, че никой избор не е бил твой? — очите й се взряха в него, като не му позволиха да отбегне това питане.
Отговорът отне на Лийт доста време, през което той прехвърляше преживяното.
— Не, не мога да кажа това — призна накрая.
— И какъв е този бог, комуто служиш пряко воля? — запита мъжът.
— Как така, какъв е? Той е бог! Как бих могъл да зная какъв е?
— Добър или зъл? Светлина и въздигнатост или мрачен и злонамерен? Или не е нито едно от двете, а величествен извън нашите представи? Огромен морски дракон, готов да замахне към нас с опашката си в мига, в който някой от нас наруши някой неписан, непознаваем закон в следване на естествените желания, които самият той ни е дал? Или е просто глупак, твърде изплашен да признае, че нещата са извън негов контрол и че прищявката да подарява нещо на хората е била грешка?
— Нищо от изброеното — упорито каза Лийт.
— Какъв е тогава?
Редица готови отговори бяха на езика на младежа, но той ги отхвърли до един като лъжа. Неистината нямаше да свърши работа на подобно място. Накрая сви рамене и рече:
— Не зная точно.
— Не знаеш? Не знаеш? Някой от вас знае ли изобщо? — внезапната скептичност на стареца доближаваше гняв. — Най-много ни гневи самомнението. Хиляди години сме живели тук, борейки се с мощта на това място и един с друг, тогава идвате вие, изтъквайки някакво специално взаимоотношение с Най-възвишения. „Ние сме Първородните!“, твърдите. „Ние сме избраните.“ Сякаш ние, които сме живели преди, не сме хора!
И какво правят избраните? Недоволни от отбраните земи при Майката на реките, изтласквате нас на ръба на света. Променяте земята до неузнаваемост. Изчезват сладостните низини, в които се плодяха марисуони и благославяха земята, на тяхно място гнусните тини на Маремма. Продължавате да отнемате земята ни, задушавайки я с пергаментите си, отбелязващи покупки и продажби, нарязвайки я на парцели с перодръжки, червено мастило белязало местата, където земята кърви. Всеки парцел толкова малък, че не може да побере всички семена на оцеляване, ала изолиран от околните парцели, бавно гаснещ и умиращ.
Изплашеният Лийт се зачуди какво означаваха разпалените думи. Никакъв отговор не изникна на устните му, но изглежда от такъв нямаше нужда. Гневът не бе насочен към него; внезапно осъзна, че те не очакваха да поеме вината върху себе си.
— Във високите планини на юг от Долината на хилядите огньове живее елен — продължи старецът. — Допреди сто години той крачеше свободно из хълмовете, през мъгливите долини и до морето. Но вече не, вече не — говорещият спря да обърше сълза от окото си. — Вероятно това за вас е без значение. Ала еленът се хранеше със семената на най-могъщите дървета, които пътуваха в стомаха му много мили, така че дърветата можеха да растат и тук, на голямо разстояние от планините, в чужда почва. А сега, благодарение на мастилените ви ножове, огради и ловни кучета, еленът вече не посещава Децата на мъглата. Едно по едно великите дървета умират, а няма достатъчно семе да бъдат заместени. Дърветата ни измират. Земята ни бива взета. Хората ни работят все по-усилено и по-дълго да извлекат живот от изтощената почва, а са по-бедни от когато и да било, докато накрая нищетата не ни принуди да живеем в дребни селца, разчитайки на милостиня, слушайки Първородните да ни поучават за добрината на Най-възвишения, докато зад гърба ни ни наричат мързеливи и какво ли още не. Не можем да крачим хладната трева на дома. Не можем да се подслоним под високите дървета от младините ни. Не ни подхранва изтощената земя, предоставена ни снизходително. Но се очаква да бъдем благодарни. Ти би ли бил?
— Не — отвърна Лийт. — Бих бил разгневен.