Старецът въздъхна.
— Гневът изисква много енергия, а ние, които изгубихме земите си, не разполагаме с такава. Но страдаме и помним. Помним сговорите и се чудим що за избрани люде изглеждат толкова безверни, толкова себични и немислещи. Ако богът ви прилича на вас, нямам желание да се познавам с него. Но естествено вие не знаете. Нямате представа какъв е този ваш бог. Всичко, което ни бе причинено, е било сторено в името на непознавано божество.
Огънят пропука, поглъщайки зелената дървесина, пламъците му бяха оранжеви и жълти, придали необичаен отблясък върху лицата, обърнати към стареца.
— Нямам отговор — тихо каза Лийт. — Така че ще ти кажа как се чувствам. Става ли?
— Не мога да кажа нищо, докато не чуя думите ти и не отмеря истината им.
Лийт кимна, съзирайки ред неща, до този момент останали скрити. Аркимм имаха неотложна задача, жизненоважна мисия, където забавянето носеше гибел. Ала във Фалта имаше неща, по-дълбоки дори от лъстта на Рушителя за Инструър. Не можеше да продължи, докато не отговореше на този възрастен мъж край огъня. Ако не последваше отговор, приключението свършваше тук. Нещо важно се заформяше край този огън.
Тогава, внезапно, Лийт знаеше какво да каже.
— Подай ми тази фигурка — рече той, изненадвайки стария мъж. — Около врата ти.
Старецът неохотно я прокара над главата си и я подаде на Лийт.
Беше абстрактна, нежно полюшнати вълни и вятър, или може би дърво, поклащащо се в утринния бриз. Линиите бяха издълбани в прозрачен камък с най-плътния зелен цвят. Бе великолепна, истинско съкровище, сложна изработка. Докато Лийт се опиваше от красотата й, стоманените очи на възрастния мъж омекнаха значително.
— Ти ли изработи това?
— Да — рече мъжът. — Отне ми шест години.
— Носиш ли инструментите?
— Имам ги от малък — гордо рече той. — Не се разделям с тях.
— Може ли да ги видя?
Лийт прокара пръсти по каменните остриета в дланта си. Три грубовати камъка, безкрайното търпение и умението на този мъж бяха създали шедьовър от парче скала. Поклати глава в удивление.
— Ти си направил тези инструменти — бе твърдение, не въпрос, старецът кимна.
— Моята инициация — просто каза той.
— Кажи ми — рече Лийт, — някога посещавал ли си пазарите на Инструър по време на пътуванията си? Виждал ли си изложеното там, инструментите, направени от майстори от цял свят?
Един поглед към възрастния мъж бе достатъчен да потвърди, че догадката бе била правилна.
— Ала си използвал тези инструменти. Защо?
Старецът имаше отговор:
— Защото старите инструменти позволяват на умението на майстора да проличи. Само чрез впрягането на търпението и умението, нужни за употребата на тези инструменти, камъкът може да разкрие истинската си красота.
Обърканото му изражение подсказваше на Лийт, че е наясно с криещия се нейде в думите капан, но че не може да открие точно къде. Те Туахангата обаче се усмихна и поклати глава.
— Първородните са избрани — отмерено рече Лийт, — но не поради причината, за която мислиш. Избрани са не заради силата, крепкостта или остротата. Избрани са, защото тяхната крехкост и несъвършенство позволява пълната слава на Най-възвишения да просияе. Все още предстои да бъде разкрито изработваното тук, но когато то бъде готово, никой няма да възхвалява инструментите. Първородните показват единствено колко слаби сме всички, колко податливи на натрошаване, колко фалшиви, когато сме под натиск. Ние сме вашият пример, инструментите, демонстриращи умението на Най-възвишения.
Изглежда аз съм подобен инструмент. В селото си съм никой, момче, което още не е смятано за мъж, заекващ глупак с реноме на хленчльо и страхливец. Ала може да съм бил избран от Най-възвишения, предпочетен пред мнозина далеч по-достойни, оформен в негов инструмент. Груб съм, разцепвам и стържа при употреба, но очевидно Най-възвишеният върши нещо с мен. Да бъдеш избран означава да прославяш Него, не да бъдеш прославян от Него. Майсторът, а не инструментите, получава славата. Не пренасяй несъвършенствата на инструментите върху дееца.
Известно време старецът гледа остриетата, без да каже нищо. Лийт не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че съзира усмивка в краищата на устата му — младежът започна да подозира, че е достигнал точно до заключението, към което са искали да го отведат. Някак решението в Деруйс бе нарушено. Гласът отново бе заговорил през него. Не бе изцяло щастлив при тази мисъл.