— Какво искате от мен? — запита накрая Лийт. Въпросът бе насочен към мъжа и жената, но не предназначен само за тях.
— Това искахме — рече старата жена. — Да ти зададем въпроса.
— И да те помолим за нещо — додаде старият мъж.
— Какво бих могъл да ви дам? — объркано рече Лийт.
— Когато се завърнеш, спомни си Децата на мъглата — рече старицата. — Спомни си за всички онези, които живеят във Фалта, а не са Първородни.
— Какво искате да кажете? — Лийт чу думите, но не разбираше смисъла им.
— Просто запомни — изрекоха двамата заедно. — Сега трябва да вървим. Нашите деца, внуците ни, ни очакват.
— Сбогом! — рече Лийт, прегръщайки ги.
— Хе ити на хинепукохуранги, е ката те по! — викна жената. — Макар малък дар от Мъглата, нощта се смее!
Като сенки в мъглата, двамата сякаш се стопиха във въздуха, несъмнено погоден от пламъците номер. След един удар на сърцето на поляната останаха само Лийт и Те Туахангата. Лийт си пое дълбок дъх и прокара пръсти през косата си.
— Кои бяха мъжът и жената? — усещането за друга битийност бавно се оттичаше от двамата.
— Моите предтечи.
— Дядо и баба? — предположи Лийт.
— Не. Много по-стари. Най-древните ми предци.
— Това не е възможно. Би трябвало да са на стотици… хиляди години.
— Кой си ти да идваш тук и да казваш кое е възможно? — Те Туахангата бе раздразнен, очите му проблясваха. — Виждаш ли онова дърво там? Било е фиданка още преди твоите прадеди да бъдат изгонени от Долината. Горе на онзи връх — няма смисъл, твърде е тъмно да я видиш — стои скала, намирала се тук от началото на света. Те са моите предци.
— Значи съм говорил с дърво и камък?
Те Туахангата се усмихна.
— Нещо такова. Предците ми не крачат в света като теб и мен, ала още не са го напуснали. Пазят земята ни, отстоявайки мястото, правата, дома ни. Чу някои от историите им, докато прекосявахме през земята. Но където Първородните ни залеят, моите предтечи вече не крачат. Ние също имаме договор с боговете, но сключен през земята, не през огъня. Ала не сме обични по-малко заради това, сега стоим и гледаме как огънят поглъща земята. Чудиш ли се защо в гората не може да бъде наклаждан огън? Или защо не ни е позволено да навлизаме в Долината на хилядите огньове?
— Ами огъня, който старите запалиха?
— Какъв огън? — запита Те Туахангата. Лийт се извъртя — нямаше огън, само мрак. Никакви въглени, никаква топлина, никаква следа от огън.
— Значи съм говорил с призраци?
— Не — нежно рече Те Туахангата. — За тях ти си призрак, недостатъчно плътен да заемеш мястото си в земята, носейки се из нея, но без да си част. Те са по-истински от нас с теб.
— Но каква беше целта на всичко това?
— Знаеш по-добре от мен — отговори му Детето на мъглата. — А дори и да знаех, нямаше да ти кажа. Истината е по-пълна, когато бъде открита от онзи, който я издирва.
Върнаха се в лагера, където Лийт отново легна, потънал в мисли.
Те Туахангата напусна лагера и се върна в свещената земя. Очите му пламтяха, лицето му беше почервеняло.
— Как можахте! — просъска той в мрака. — Посрамихте Децата, като се появихте пред чужденец! Бях любезен, както помолихте, а вие предадохте хората ни! Никога преди не сте говорили с Първородни! Защо го сторихте сега?
Глас, нежен като нощния ветрец, му отговори от чернотата:
— Сезонът се промени, мой малки.
— Погубени ли сме? — Те Туахангата запрати питането в нощта.
— Всичко се погубва, за да бъде пресътворено. Погрижи се ръцете ти да не нараняват творението.
— Ами Деруйс? — въпросът изхвърча със сила от него. — Кога ще настъпи денят на мъстта ни?
Нямаше отговор — гласът бе изчезнал, заменен от тихия шепот на вятъра сред дърветата.
Бяха готови още призори, но Те Туахангата не ги пускаше да продължат. Вече бе показал на Лийт, че трябва да замълчи за случилото се през нощта, но младежът и без това бе решил да го запази в тайна. Сегашното поведение на водача само задълбочаваше мистерията.
— Ще изчакаме Песента на утрото — рече той.
Поведе ги нагоре по близък склон. След като вървяха в продължение на петнадесет минути им направи знак да спрат. Намираха се на открито — не за лъчите на слънцето, а лишено от храсти място. В центъра на поляната стоеше огромно дърво. Не бе високо, но множество мъже щяха да бъдат нужни, за да го обгърнат, протегнало корени и клони.