— Това е Най-старият — рече Те Туахангата и нещо в думите му накара Лийт да се вгледа по-внимателно в дървото. — Стои тук отпреди Първородните да дойдат във Фалта. Тук ще изчакаме Песента на утрото.
С възцаряването на тишината насред просветляващия пейзаж Лийт долови гледки и звуци, които инак биха му убягнали. Сред клоните на дърво вдясно бе кацнала малка, наперена птица, чуруликайки си тихо. Други птици шаваха невидимо из листата, започнали да пеят с издигането на слънцето. Богат, екотлив звук като камбаните на Брунхавен по залез, ала по-плътен, някак по-звучен. Трели, цвърчене, чуруликане, разнесли се от едната страна, сетне долетели другаде в различен тон. Известно време Лийт се опитваше да различи отделните звуци в Песента на утрото, ала сетне се отказа. С издигането на слънцето звуците се извисиха и наблюдаващите изпитаха нещо, силно наподобяващо удивление. И под птичата песен мъглите се спуснаха наляво, леейки се като дим сред дърветата и над земята, така че на Лийт му се струваше, че присъства на първата утрин на света. Неопределим копнеж се разпали в него, копнеж по нещо незнайно — нещо в тази земя пронизваше сърцето му, зовейки, но той не можеше да остане тук и да се отзове на поканата. Друг глас, по-чист и по-ясен от плътния зелен зов на гората, го викаше към Кантара и отвъд. Бе чувал този глас и преди, обагрен с огън.
Неохотно Аркимм напуснаха мястото — свещеното място — и се покатериха по-високо върху оголения хълм. Мъглата размахваше безплътни пръсти към тях, сякаш да предотврати напускането на човеците. Сетне се отдръпна и те стигнаха върха.
Пред тях — пред очите им и нагоре — се простираше яркосиньо небе. Под тях, далеч, далеч надолу, лежеше несъзиран досега пейзаж. Обширна долина от сива и кафява земя, лишена от растителност, обсипана с кратери, гейзери и езера, обгърната с полета от лава, оформена от огромни вулкани — огромна, грозна площ, проблясваща под тях като потно, заболяло животно. И горещият му дъх ги облъха. Само мостра от очакващото ги.
Постепенно Лийт осъзна присъствието на малка група хора, очакващи ги на известно разстояние от подножието. Зърна принц Уизаго бясно да слиза надолу към групата, провиквайки се. Те Туахангата се вцепени, смръщване сключило красивите му черти в заплашително изражение. Лийт изпита благодарност, че то не бе насочено към него.
Аркимм бяха очаквани от главния вожд на Децата, придружен от двама въоръжени мъже и жена, която стоеше гордо изправена с несъзнателно достойнство. Красиво наметало от пъстри пера, сложно и умело изработено, почиваше върху раменете на вожда. Огрубялото му лице бе татуирано. Властно бе поставил ръка върху рамото на жената. Към нея Лийт насочи погледа си, когато се приближиха. Тъй очите му се бяха спрели върху Хинеранги, най-красивото от всички Деца. Косата й бе дълга, права и тъмна, по-тъмна от всичко, което бе виждал, черна като въглен. Широки кафяви очи обгръщаха малък нос с леко вирнато връхче. Когато тя се усмихна на принца на Деруйс, чертите й придобиха красота, която Лийт не би сметнал за възможна за някоя смъртна жена. Не бе красота спрямо фирейнските стандарти. Наместо това тя изглежда притежаваше умението да позволява радостта на духа си да изгрява върху лицето й, а усмивката бе начинът на изразяване. Аркимм се доближиха бавно, почти почтително, вероятно страхувайки се да прекъснат нежната среща между Уизаго и жената.
Те Туахангата не страдаше от подобни скрупули.
— Какво означава това, татко? — изригна той. Невъзмутим, бащата посрещна нахалството на сина си със спокоен поглед. Но Туа не бе приключил. Изтръгна ръката на жената от Уизаго и я отдръпна на известно разстояние от останалите, за да поговори с нея насаме.
— Бих напомнил на сина си колко мрази унижението — рече старият мъж с равен глас, използвайки общия език, за да разшири публиката на синовното посрамване. — Бих го помолил да се замисли преди колко поколения Децата са били водени от кралица и какви вероятни импликации би могло да има лишаването му от наследство. Замислял ли се е, например, кого кралицата би избрала за свой съпруг?
— Не би го сторил — отвърна Те Туахангата, влагайки в гласа си цялата увереност, която можеше да събере.
— Несъмнено бих — бе отговорът, а увереността му бе напълно естествена. — Сине, още не си демонстрирал самоконтрола, нужен да бъдеш главен водител на Децата. Вероятно сестра ти ще бъде по-умела в тази роля.