Сбогуваха се със стария мъж и дъщеря му, тъгата в очите на Уизаго бе осезаема. Ала той последва Аркимм към голямата долина, където хиляди огньове проблясваха под тях, горящи в пустинното слънце. Няколко минути след като започнаха да се спускат в долината, Лийт се обърна назад. Вождът вдигна ръка за сбогом. Миг по-късно прекосиха границата между земята на Мъглата и Долината на хилядите огньове. Нямаше видима следа, която да я очертава, ала Лийт я усети отчетливо — сякаш пристъпваше от жива почва в проста прах. Огледа се. Никой друг не показваше да е забелязал. Лицето на Те Туахангата бе непроницаемо.
Глава 12
Долината на хилядите огньове
Долината на хилядите огньове бе дълга и тясна, простираща се от североизток на югоизток, триста мили дълга и само петдесет широка. Аркимм, дирещите Джугом Арк, пристъпиха в долината откъм запада, някъде на половината й дължина. Тя следваше древен процеп в повърхността на земята, където мощният пламък стопляше крехката кожа, обитавана от човеците. Могъщи и неразбираеми за людете сили раздираха земята, на места разкривайки пламтящия отдолу огън. В западната част долината се нагъваше, оформяйки земята на Мъглата, а на север и юг стръмни планини обгръщаха дефилето. Ала и тези планини бяха под дълъг, бавен и неотменим натиск. На север Веридия, а на юг Алмукантара, се издигаха нагоре, изтласквани от могъщия подземен напор, дирещ изход. Земята се съпротивляваше на огромния натиск, опитвайки се някак да затвори раната, да предотврати кървенето.
Защото земята кървеше. В раните пламтеше огън, вероятно на стотици места. В източния край на цепнатината той изригваше яростно, оформяйки вулкани, изпълващи земята с прах, пепел и воня на сяра. Някои бяха високи и горди, конусовидни, а от страните на други се протягаха по-дребни паразити. Имаше и други, напомнящи плитки ями за тор, насипни пещи, които не хабяха енергия в строенето на елегантни върхове, а просто изплюваха съдържанието си презрително. Където огънят се издигаше през подземни проходи, нагорещената вода бликаше през крехката пръст под формата на димящи гейзери и фумароли, или горещи серисти потоци, или езера от кипяща кал — или фантастични комбинации от всичко изброено. На места самата повърхност бълбукаше и се разместваше като кожа, опъната твърде силно над развала — бълбукаше и се надигаше, ала не отстъпваше.
На изток от долината се простираше Керсос, Дълбоката пустиня, която не принадлежеше на никое кралство. Насред тази мрачна пустош слънцето бе абсолютен господар, не падаше капчица дъжд. Топъл, сух въздух от сърцевината на пустинята бавно се носеше на запад, сгорещявайки се допълнително при пътуването си над Долината на хилядите огньове, където покриваше дъното й с невероятни температури. Редица потоци намираха път към зеещата рана от север, юг и запад, оформяйки ивица езера в неравното дъно на долината. Никаква вода не се вливаше в процепа от изток, нито напускаше Долината на хилядите огньове, алчната паст поглъщаше цялата предложена й влага.
Такива бяха земите, където Аркимм искаха да навлязат, да оцелеят, да преминат.
Спускането им в Долината на хилядите огньове бързо се превърна в истински кошмар — скоро всички, включително и водачите, започнаха да се съмняват в избора на маршрут. Под пронизително чистото небе деветимата крачеха сред високи до кръста туфи остростръки треви — тусоки, назова ги принц Уизаго. В продължение на около половин час срещаха пръснати дръвчета, останки от някогашната гора, които им предлагаха временна сянка, сетне въпросните дръвчета изчезнаха напълно, оставяйки пътниците на милостта на горещото слънце. Светилото помнеше колко безсилно бе било да ги спре по Западния път през зимата. Сега глупавите създания бяха попаднали в територия, неподвластна на Куали — недокосвана от Куалилете в разгара на слънчевата сила. Щеше да ги накара да си платят.
Две езера проблясваха примамливо под тях. В нарастващата жега Лийт откри, че им възлага силни надежди. Помнеше селската ковачница, където бе отишъл да помага за един ден и пламенината на огнището го бе изсушила. И без това непоносимо горещо, а топлината се усили докато слизаха — излъчваше се не само от небето, но и от земята.
Въздухът стана по-противен, все повече и повече напоен със сяра, оставяйки металически вкус в устите им при всяко вдишване. Нужни са доста повече от хиляди огньове, за да породят такава жега! — прецени Лийт.