— През водата — напомни им Фемандерак. — Някъде наоколо трябва да има лодка.
Десетимата се заоглеждаха.
— Дали? — рече Кърр. — Истината ли казваше магьосникът?
— Не зная — каза философът, обръщайки се към Беладона. Отвори уста да я запита, но видя, че младата жена стои с лице към посоката, от която бяха дошли — която баща й бе отказал да премине — и ридаеше тихо. Сърцето му омекна. — Ела… — меко каза той. — Нуждаем се от помощта ти.
— Досега не бях оспорвала волята му — рече тя тъжно. — Ала той греши, упоритият стар глупак знае, че греши! Ако майка ми бе тук, тя щеше да му каже това. Щеше да я послуша. Тя бе истинският пазител.
Нагоре по брега долетя вик.
— Насам! Насам!
— Вероятно ще поговорим за това по-късно — нежно и почтително изрече Фемандерак. Беладона кимна, сетне последва стройния философ.
Жената от Ескейн стоеше гордо до лодката, която бе открила сред храсталаци.
— Трябва да има някаква магия — отбеляза удивено Фемандерак, докато оглеждаше странния плавателен съд. — Как иначе е могла да се запази две хилядолетия?
Кърр кимна удивено.
— Прилича на рибарските лодки край Варец. Но не е съвсем същата, тази няма мачта, и дъските са други. Безопасна ли е?
— Пипнете дървото! — дъщерята на магьосника последва собственото си възклицание. — Омагьосано е със запазващо заклинание. Изключително силна магия. Достатъчно е трудно да се ускори естествен процес като гниенето, но да се забави! Нужна е такава сила! Не бих и мечтала, че е възможно.
— Пък ето я лодката ни — обяви хауфутът, прокарвайки пръст по двете малки весла, положени вътре. — Или поне за някои от нас. Колцина ще побере?
Опитният принц Уизаго внимателно огледа рибарската лодка.
— Била е предназначена да носи петима — един на носа, двама в средата и двама в края. Вероятно съобразено с бройката на Аркимм. Освен ако не е омагьосана и против потъване, не бих препоръчал да я претоварваме.
— Значи два тура! — рече хауфутът. — По-добре да не се помайваме. Стомахът ми ме уведомява, че вече е минало време за обяд. Искам да съм се махнал от тази планина преди свечеряване.
Беладона колебливо си проправи път напред.
— Съмнявам се до каква степен би било удачно отиването на друг, освен Аркимм — рече тя тихо, но убедено. — Островът е свещено място. Кой знае какво може да се случи, ако върху му стъпи някой недостоен? Тук има могъща магия. Усещам я, баща ми бе убеден в съществуването й. Аз лично ще ви изчакам. Достатъчно ще е да посрещна Стрелата. А и каква полза от други хора? Ако Петимата от Ръката не са достатъчни, то не зная кой друг би могъл да се сдобие с Джугом Арк.
— Но ние сме само четирима — рече хауфутът. — Кой ще заеме мястото на Стела? Или не е задължително?
— Лодката побира петима, не четирима. Не предизвиквайте островния гняв! — притеснено рече Беладона. — Петима трябва да идат.
— В такъв случай Фемандерак трябва да ни придружи, тъй като той има най-голям дял в диренето на Стрелата — реши хауфутът. — И по-добре да побързаме! Не ми харесват всички тези приказки за гняв. Слушайте. Чувате ли?
Хауфутът бе прав: Не смейте да вървите по-натам! — рече шепотът. Нарушители! Наглеци! Не сквернете земята!
— Илюзия — твърдо рече Фемандерак. — Ней обръщайте внимание.
Ала това бе по-лесно да се каже. Безплътните думи не спряха да опъват нервите на Лийт, докато последните не закрещяха единогласно: Махам се! Просто ме остави да си ида!
Качиха се в лодката. Лийт и Фемандерак се заеха с греблата, за известно време плискайки опасно, докато синхронизират движенията си. След това веслата издаваха малко шум, заглушен от едва доловимите капки, леещи се като тихи сълзи. Мъглата се раздели пред тях, обгърна ги и скоро изгубиха брега. В този миг една и съща мисъл проблесна в главите им. Как щяха да намерят острова в тази непрогледна мъгла?
Не бяха разменени думи. Петимата от Ръката съзряха страх в очите си.
Фемандерак и Лийт продължиха да гребат, но нямаше как да са сигурни, че се движат право напред. А дали дори и курс право напред щеше да намери острова? В това потънало в магия място лесно можеше да бъдат заблудени, мъглата да ги накара да се въртят в кръг, без изобщо да видят земя — или да ги държи пленени на същото място, впримчени между брега и острова, застинали във вечността като наказание, че са осквернили това място…